в изложението, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, няма претендираното от страната значение. В съдебната практика, включително цитираната от касатора, безпротиворечиво се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира собствени правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения. В пространно изложените мотиви към въззивното решение са анализирани всички събрани доказателства, като е посочено кои доказателства и защо се кредитират, както и на кои от тях съдът не дава вяра и защо. В рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК са обсъдени доводите и възраженията на страните, като в решаващите си изводи съдът е посочил кои правнорелевантни факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, както и кои счита за недоказани, съобразно разпределението на доказателствената тежест в процеса. Несъгласието на касатора с анализа и оценката на доказателствата и с крайния резултат по делото съставляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на проверка във фазата по чл. 288 ГПК.