„Приложима ли е разпоредбата на чл. 117, т. 1 и т. 2 КМЧП при преценка на условията за допускане изпълнението на чуждестранно съдебно решение на територията на България с оглед действието на ДПП между НРБ и ФНРЮ?“, който въпрос според касатора е разрешен в противоречие с решението по т. д.№340/2017г. на 1, т. о. на ВКС и е важен за развитието на правото и за точното приложение на закона. Твърдението е, че въззивният съд е приложил превратно принципа за субсидиарност като е ограничил приложното поле на чл. 117 КМЧП и не е извършил необходимата преценка за наличието на основание за допускане изпълнението на чуждестранно съдебно решение на територията на страната ни съобразно разпоредбата на чл. 117, т. 1 КМЧП. Касаторът възразява, че след като няма постоянно пребиваване на територията на С. от 2012г., образуваното през 2013г. дело 99/2013 на РС Крушевац е в компетентността на българския съд, а дори сръбският съд да е бил компетентен, той е следвало да обезпечи надлежното уведомяване и призоваване на ответника по делото, което не е сторено. Касаторът счита, че в резултат на неправилно приложение на чл. 46 ДПП в противоречие с практиката на ВКС по т. д.№340/2017г. на 1, т. о. на ВКС, където е посочено, че „изискванията на чл. 117 КМЧП следва да са налице при допускане изпълнението на чуждестранно решение, независимо от действието на договора на правна помощ“, въззивният съд е постановил очевидно неправилно решение.