За да се направи валидно искане за присъждане на законна лихва върху главницата, не е необходимо да се спазват изискванията на чл. 116, ал. 1 ГПК /отм./, чл. 116, ал. 2 ГПК /отм./, и дори, че е достатъчно устно изявление за присъждане на законна лихва. Законът не създава ограничения относно крайния момент на предявяване на това искане или то може да се заяви при всяко положение на делото, включително и пред въззивния съд, разглеждащ спора по същество при условията на чл. 208, ал. 2 ГПК /отм./. Мотивирането на това разбиране е свързано с акцесорния характер на вземането за лихва, с обстоятелството, че това задължение възниква, съществува и се прекратява в зависимост от главния дълг. Принципът, че лихвата следва главното вземане, т. е., че тя се прехвърля, залага, погасява заедно с него, също е в подкрепа на изложеното по-горе. Размерът на законната лихва, считано от предявяване на иска се изчислява едва в изпълнителния процес в зависимост от момента на плащане на главното задължение. При това защитата срещу искането за присъждане на законна лихва е защита срещу главния иск, т. е. възраженията по искането за лихва са възражения срещу главницата. Или, макар и направено за първи път пред въззивния съд по реда на ГПК /отм./, производството по това вземане не е разгледано на една инстанция, тъй като не се касае до нов спор.