е обуславящ за формираните от въззивния съд фактически изводи, основани на преценката за истинност на представените от ищеца писмени доказателства предвид непроведено от ответника доказване на тяхната неистинност в откритото производство по чл. 193 ГПК чрез изслушване на допуснатата Съдебно-графологична експертиза, която не е била проведена поради прилагане на института на чл. 158, ал. 1 ГПК. По отношение на първата част от въпроса, отнасяща се до приложимостта на хипотезата на „особена трудност” по смисъла на чл. 158, ал. 1 ГПК в разглеждания случай, доколкото липсва практика на касационния съд, е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание за ангажиране на инстанционната му компетентност по делото. Произнасянето на въззивния съд по втората част от въпроса се явява в отклонение от практиката на ВКС /Решение №220 от 01.12.2016 г. по гр. д.№2292/2016 г. на І г. о., според която въззивният съд е длъжен на основание чл. 266, ал. 2 ГПК да допусне събирането на поисканите с въззивната жалба относими доказателства, които не са били събрани пред първата инстанция въпреки положените от страната усилия- основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.