за дължимостта на разноските при направено признание на иска от ответника. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. №1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. По приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК е налице и трайна съдебна практика, според която предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника, когато искът е уважен, са две: ответникът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. Тези предпоставки са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Като краен извод въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е приел, освен признанието на иска от значение е и извънпроцесуалното поведение на ответника, които не е извършил плащане в погашение на процесните вземания, като по този начин е дал повод за съдебна намеса.