за цената на иска не е бил повдиган и такава не е била определена от съда. Поради това счита за неправилен извода на въззивния съд, че цената на иска е 59 835 900 лева, тъй като този съд не може да определя цена на иска, различна от посочената в исковата молба. Твърди още, че въззивният съд неправилно е квалифицирал предявения иск като такъв за собственост върху движими вещи, като поддържа, че правата по чл. 181 ТЗ, които акцията дава на притежателя си, могат да съществуват независимо от съществуването на акцията като вещ. Поради това счита, че искът за собственост върху акции е в действителност иск за установяване, че ищецът е носител на правата по чл. 181 ТЗ, а не иск за установяване на правото на собственост върху съответния брой акции като движими вещи, каквото вещно право може и да не съществува изобщо. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил правилата на чл. 69 ГПК за определяне на цената на искове за собственост върху движими вещи при определяне на цената на настоящия иск и при липса на правило за определяне на цената на този вид искове в исковата молба искът е определен като неоценяем. На трето място поддържа, че дори и искът да се приеме за оценяем, то погрешно съдът е приел, че следва да се има предвид номиналната стойност на акциите. Счита, че по аналогия следва да намери приложение чл. 69, ал. 2 ГПК, според който цената исковете е пазарната цена на акциите. На последно място поддържа, че въззивният съд не е съобразил, че става въпрос за иск за установяване на правото на собственост не върху една акция с номинална стойност 59 835 900 лева, а за установяване на правото на собственост върху 598 359 акции, всяка с номинал 100 лева, поради което цената на всеки иск не е над 25 000 лева. Представя изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, в което поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и сочи следните процесуалноправни въпроси: