1/ Дължи ли страната внасяне на държавната такса по време на висящо производство по реда на чл. 83, ал. 2 от 1 ГПК и преди приключването му с влязъл в сила съдебен акт, т. е. преди да е окончателно решено дали са налице предпоставките за освобождаване от задължение за внасяне на таксата?; 2/ Пропускането на първоначално определения от съда срок за внасяне на дължимата държавна такса при висящо и неприключило производство по чл. 83, ал. 2 ГПК с влязъл с сила акт води ли до неблагоприятни последици за страната и конкретно в случая, основание ли е за връщане на исковата й молба?; 3/Следва ли съдът при отхвърляне на искането за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса да даде на страната нов срок за внасянето й? Поддържа наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се позовава на практика на ВКС, обективирана в определение №393/27.07.2017г. по ч. т. д. №1191/2017г. на ВКС, I т. о. Поддържа още наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, поради очевидна неправилност на обжалваното определение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че Софийски районен съд е указал точно на ищцата в какво се състоят нередовностите на исковата молба, като е дал срок за изпълнение. Изложил е съображения, че законосъобразността на преценката относно изпълнение на указанията за внасяне на дължимата държавна такса изисква размерът й да е правилно определен в съответствие с ГПК и Тарифата за ДТССГПК, да са дадени точни и ясни указания във връзка с изпълнение на задължението на страната за внасянето й, както и преди всичко – страната да е задължена да заплати такава такса, т. е. да не е освободена от това задължение по силата на закона /чл. 83, ал. 1 ГПК/ или по разпореждане на съда /чл. 83, ал. 2 ГПК/. Намерил е, че за ищцата това задължение е налице, доколкото с обжалваното определение е оставена без уважение молбата й за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса. Приел е за неоснователен довода, че след приключване на производството по молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК тече нов срок за представяне на документ за внесена държавна такса. Счел е за неоснователно и позоваването на Тълкувателно решение №6/14.03.2014г. по тълк. д. №6/2013г. на ОСГТК на ВКС, като е изложил съображения, че 2 същото касае хипотезата на чл. 395, ал. 2 ГПК или други изрично предвидени в закона случаи, в които страната е предварително известена за деня, в който ще бъде постановен съдебният акт, като само тогава при неспазването му съдът дължи нарочно уведомяване. Отбелязал е, че последиците на чл. 129, ал. 3 ГПК настъпват с изтичането на указания от съда срок за отстраняване на нередовностите на исковата молба. Приел е, че съдебният акт, с който молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК е оставена без уважение, е влязъл в сила поради необжалваното му, както и че ищцата не е внесла дължимата държавна такса нито в указания срок, нито след това, и е заключил, че правилно първоинстанционният съд е върнал исковата молба като нередовна. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че въведените от частната касационна жалбоподателка въпроси се явяват относими към предмета на спора, като по тях е обосновано наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Определението за прекратяване на производството е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посоченото от касационната жалбоподателка определение №393/27.07.2017г. по ч. т. д. №1191/2017г. на ВКС, I т. о., както и в служебно известното на настоящия съдебен състав определение №612/26.10.2017г. по ч. т. д. №2452/2017г. на ВКС, II т. о. В същите е прието, че при указания от съда за внасяне в определен срок на държавна такса по искова молба/жалба и направено преди или по време на течението на този срок искане по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване на страната от внасяне на таксата, до приключване 3 на производството по чл. 83, ал. 2 ГПК с влязло в сила определение, страната не дължи внасянето й, независимо че развитието на производството по чл. 83, ал. 2 ГПК не спира /арг. чл. 61 ГПК/ течението на дадения срок за внасяне на таксата. С факта на влизане в сила на определението по чл. 83, ал. 2 ГПК започва да тече нов срок за внасяне на държавната такса, от която страната не е била освободена. Процесуалните срокове и началният момент на тяхното течение се определят само по два начина – или от самия закон, или от съда /чл. 59 ГПК/. В случая липсва законоустановено правило приключването на производството по чл. 83, ал. 2 ГПК да поставя началото на течение на нов срок за внасяне на таксата, за която страната не е била освободена /изцяло или частично/. Ето защо съдът е длъжен да уведоми страната за началото на новия срок за изпълнение на указанията за внасяне на държавната такса, като при частично освобождаване от задължението за внасянето й, в указанията до страната следва да се посочи и размера на дължимата за внасяне такса. На тази плоскост е и даденото принципно разрешение в разяснителната част на т. 1 Тълкувателно решение №6/14.03.2014г. по тълк. д. №6/2013г. на ОСГТК на ВКС, в която е прието, че срокът за предприемане на процесуални действия тече от момента, в който страната е известена за процесуалните си права и задължения, като страната се счита известена, когато съдът я е уведомил за началото на срока или този ден е посочен в закона. В този смисъл е и определение №78/28.02.2022г. по ч. гр. д. №325/2022г. на ВКС, I V г. о., съгласно което след окончателното произнасяне по молбите по чл. 83, ал. 2 и чл. 95, ал. 1 ГПК, страната трябва да бъде уведомена изрично за резултата и съдът да даде отново срок за отстраняване нередовностите на исковата молба. След съобщаването започва да тече нов срок за изпълнение. Настоящият състав напълно възприема даденото разрешение в цитираната практика на ВКС. С оглед на това приема, че производството по делото е неправилно прекратено от първоинстанционния съд. Поради което обжалваното въззивно определение, както и потвърденото с него първоинстанционно определение следва да бъдат отменени, а делото върнато на първоинстанционния съд за предприемане на посочените в мотивите на настоящото определение процесуални действия. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд