- представлява ли противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС дейността на въззивния съд, който не е обсъдил събраните по делото доказателства, във връзка с доводите на страните, и от там преценката за изпълнение на задължението по разпределяне доказателствената тежест; за кого е тежестта на доказване на причинно - следствената връзка и противоправността на деянието при деликт; какво е правното значение на факта имащ отношение към основателността на деликтната отговорност, ако извършителят е действал според даденото от увредения ищец съгласие; приложима ли е нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при наличието на причинна връзка между поведението на пострадалата ищца, с което е създала предпоставки и възможност за настъпване на увреждането; каква е формата на вината, като част от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД в конкретния случай; налице ли е необоснованост на съдебния акт, като основание за допускане на касационно обжалване, предвид съображенията на въззивния съд вменяващи в задължение на нотариуса да предотвърти измами и вменяващи на нотариуса да „полага дължима грижа с повишен критерии”, без тези изисквания да се свързват с ясно и конкретно уредените задължения на нотариуса при неговата дейност изброени в чл. 25 ЗННД и чл. 589 ГПК, и в тази връзка предвид изложените мотиви основани на грешка при формиране на вътрешното убеждение относно релевантен за спора факт, след като процесното пълномощно не е послужило пред банката за теглене на сумата, тъй като банковата сметка е с титуляр адв. К. - пряк причинител на вредата. Жалбоподателят поддържа, че поставените правни въпроси с обжалваното решение са разрешени в противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС и с оглед конкретният случай имат значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - приложно поле за допускане на касационна обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.