по чл. 280, ал. 1 ГПК са от обуславящо значение за изхода на конкретното дело, като при това следва да са разрешен в отклонение от задължителната практика на ВС или ВКС, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение. Първата от тези предпоставки в случая е налице. За да формира извода си за основателност на исковата претенция по чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел, че ищците притежават правото на собственост върху процесния имот въз основа на успешно проведена реституционна процедура и наследяване, като е прието за неоснователно възражението на ответницата, че след завеждането на исковата молба е настъпил нов факт от значение за спорното право, а именно, че считано от 20.01.2016 г. същата не упражнява фактическата власт върху имота. Прието е, че в първоинстанционното производство ответницата е признала, че владее описания в исковата молба недвижим имот, което обстоятелството е прието за безспорно и ненуждаещото се от доказване, и ирелевантно за основателността на иска е последващото връщане на държането или владението върху имота, тъй като при предявен ревандикационен иск релевантният момент, към който следва да се преценява кое лице упражнява фактическата власт върху имота, е завеждането на иска. Изложени са мотиви, че след вписването на исковата молба на ищеца не могат да се противопоставят последващи прехвърляния на спорното право, включително и предаване на владение или държане като при уважаване на осъдителния иск ищецът може да изпълнява срещу всяко трето лице, което не е във владение на имотите към датата на завеждането на иска /по аргумент от чл. 553 ГПК/.