1/ „Молба по перемирано изпълнително дело, по която взискателят не е внесъл съответните авансови такси и в която не е ясно и точно формулирано искането за изпълнителни действия, представлява ли редовно същинско изпълнително действие, което води до прекъсване на давността?“; 2/ „Нередовна молба на взискателя по перемирано изпълнително дело, може ли да бъде разглеждана, като молба довела до редовно същинско изпълнително действие, ако няма данни за връчване на указанията на ЧСИ за внасяне на такси, но няма и указания на съда, че липсват доказателства за връчване на указанията на ЧСИ, след като от данните отбелязани на обратната страна на изпълнителния лист ЧСИ е посочил друга дата за последно валидно изпълнително действие?“; 3/ „Влязлата в сила заповед за изпълнение представлява ли влязло в сила решение, по отношение на която се прилага нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД или се прилага нормата на чл. 111, б. в ЗЗД?“ – относно първите три въпроса се обосновава приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че произнасянето по тези въпроси ще изясни действителната воля на законодателя във връзка с това кое принудително действие е редовно и същинско и води до прекъсване на давността, какво е действието на молбите на взискателя по перемирано изпълнително дело и дали влязлата в сила заповед за изпълнение е приравнена на влязло в сила решение – чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Сочи се, че по повдигнатите въпроси не съществува трайна и/или задължителна съдебна практика. 4/ „Съдът длъжен ли е да вземе предвид и да обсъди всички доводи, възражения и събрани по делото доказателства, от които да направи извод за прекъсване на давността и следва ли да укаже на страната, която извежда своите доводи от събраните доказателства, че по отношение на някои факти не сочи доказателства, с оглед отбелязванията на обратната страна на изпълнителния лист от съответния ЧСИ?“ – твърди се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да се посочва конкретна съдебна практика. В касационната жалба се поддържа също, че е налице основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение, доколкото съдът в нарушение на императивните норми на закона е приложил неправилно практиката на ВКС, както ѝ евентуално не е приложил нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК.