по допустимостта на иска?“. Страната е поддържала по тези въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК / чийто текст е възпроизведен/, като по отношение на пети въпрос се твърди кумулативното наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с решение №305/11.01.2013 г. по гр. д. №674/2012 на II г. о. на ВКС и решение №341/06.12.2011 г. по гр. д. №252/2011 на II г. о. на ВКС. Като основание по посочените въпроси се поддържа и очевидна неправилност на въззивното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът е поддържал наличието на редица процесуални нарушения, свързани с връчването на поканата за доброволно изпълнение от ЧСИ ведно със заповедта за изпълнение, с оглед на което извел свое разбиране, че срокът му за възражение срещу заповедта не бил изтекъл и възражението произвело правно действие. Считал, че с доклада по гр. д. №9437/2014 г. исковете на банката по чл. 422 ГПК били приети за допустими, поради което в разрез със закона СГС ревизирал допустимостта на производството, като неправилно изменил доклада и приел, че същото е недопустимо и като такова – подлежащо на прекратяване. Твърдял е, че в противоречие с възприетото в практиката на касационната инстанция, въззивният съд разширил предмета на доказване и приел за пръв път недоказани факти.