първи, с оглед отклонение на въззивния съд от практиката на ВКС, обективирана в решение №204/28.10.2015 г. по гр. д. №2584/2015 г. на I г. о.. Въпрос втори, страната обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като такъв решен в противоречие с актове на Съда на ЕС по дела C-600/2019, съединени дела C-693/2019 и C-831/2019, C-725/2019, C-869/19. Частният касатор П., чрез пълномощника си, поддържа още, че с оглед характера на заповедното производство и независимо от диспозитива на решението по гр. д. №6806/2019 г. на СГС, липсва формирана сила на пресъдено нещо за разликата над сумата от 200 000 лв., за която има издадена заповед за незабавно изпълнение и съдебно решение, установяващо дължимостта й, до пълния размер на задължението от 496 994,61 лв. Дори и такава да е формирана, налице е пропуск в производството по чл. 422 ГПК на съдебния състав в изпълнението на служебните му задължения по чл. 7, ал. 3 ГПК да установи неравноправния характер на клаузите от договора за банков кредит, обуславящи тяхната нищожност, поради което счита, че не са преклудирани правата му да релевира тяхната недействителност и да търси връщане на недължимо платените суми. Обосновава това свое право с решения на Съда на ЕС, в които, според него, се приемало, че възражението за нищожност на клаузи в потребителски договори не било ограничено от преклузивни срокове, нито от силата на пресъдено нещо в случаите, когато такава проверка въобще не е била извършвана от съда, или е извършена по бланкетен и неясен начин.