чл. 414 ГПК

от значение за спора е налице основание за допускане до касация, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Отговорът на въпроса е достъпен само за нашите абонати.

докладвано от съдия Боян Балевски

I-во отделение, Търговска колегия

съдия Боян Балевски

Опр. по чл. 288 ГПК за недопускане, Определения по чл. 288 ГПК

Обезпечения | Облигационно право

Определение №/..2024 по дело №/2023

1. „Какъв е характерът на ипотечното право – вещен или облигационен?“; 2. „Погасява ли се самостоятелно по давност ипотечното право или се погасява само акцесорно?“; 3. „При ипотекарен длъжник, различен от основния длъжник, действията на кредитора спрямо основния длъжник могат ли да прекъсват и спират давността за ипотечното право, включително при производство, по несъстоятелност на основния длъжник?“; 4. „Могат ли кредиторът и основният длъжник чрез договори за новации или анекси за продължаване на срока на основното задължение да обвържат ипотекарния длъжник по отношение срока на давността на ипотечното право?“; 5. „Относно давността на ипотечното право има ли специфики в положението на основен длъжник, ипотекирал своя вещ, и положението на ипотекарния длъжник за чужд дълг?“ и 6. „Дали общата петгодишна давност се прилага спрямо ипотечното право когато ипотекарният длъжник обезпечава чуждо задължение. Когато основният длъжник ипотекира своя вещ, то конекситетът между основното и ипотечното правоотношение е очевиден, със съвпадащи страни, и най-вече с възможност за основния длъжник да следи и да отказва продължаването на давността на ипотечното право с новации или анекс; възможност, с която ипотекарният длъжник за чужд дълг, небидейки страна по основния договор, не разполага, а е зависим от волята на кредитора и основния длъжник?“. Сочи, че решението е в противоречие с приетото практиката на ВКС – решение №815/15.02.2010 г. по гр. д. №1713/2009 г., IV г. о.; решение №581/30.09.2010 г. по гр. д. №1019/2009 г., III г. о.; решение №157/08.11.2011 г. по т. д. №823/2010 г., II т. о.; решение №411/27.10.2011 г. по гр. д №1857/2010 г., IV г. о.; решение №212/01.02.2012 г. по т. д. №1106/2010 г., II т. о.; решение №76/12.06.2012 г. по т. д. №377/2011 г., II т. о.; решение №68/24.04.2013 г. по т. д. №78/2010 г., II т. о.; решение №202/21.12.2013 г. по т. д. №866/2012 г., I т. о.; решение №17/23.07.2014 г. по т. д. №811/2012 г., II т. о.; решение №55/03.04.2014 г. по т. д. №1245/2013 г., I т. о.; решение №42/05.03.2014 г. по гр. д. №5488/2013 г., IV г. о.; решение №283/14.11.2014 г. по гр. д. №1609/2014 г., IV г. о.; решение №40/04.02.2015 г. по гр. д. №4297/2014 г., IV г. о.: решение №63/17.07.2015 г. по т. д №674/2014 г., II т. о.; решение №263/24.06.2015 г. по т. д. №3734/2013 г., I т. о.; решение №111/03.11.2015 г. по т. д. №1544/2014 г., II т. о.; решение №136/06.11.2015 г. по т. д. №2483/2014 г., II т. о.; решение №12/16.02.2016 г. по гр. д. №2184/2015 г., III г. о.; решение №157/11.02.2016 г. по т. д. №3638/2014 г., I т. о.; решение №180/11.01.2016 г. по т. д. №1618/2014 г., II т о.; решение №161/04.10.2016 г. по т. д. №2220/2015 г., II т. о.; решение №271/08.02.2017 г. по гр. д. №1368/2016 г., IV г. о.; решение №178/24.04.2017 г. по т. д. №1340/2015 г., I т. о.; решение №202/25.01.2018 г. по т. д. №1826/2016 г., I т. о.; решение №192/29.01.2018 г. по т. д. №44/2017 г., I т. о., решение №19/07.08.2018 г. по т. д. №2124/2016 г., II т. о.; решение №139/04.10.2018 г. по т. д. №2377/2016 г., II т. о.; решение №302/03.12.2018 г. по т д. №2764/2017 г., II т. о.; решение №184/17.12.2018 г. по т. д. №2781/2017 г., I т. о.; решение №28/06.03.2019 г. по т. д. №205/2018 г., II т. о.; решение №12/26.03.2019 г. по т. д. №606/2018 г., I т. о.; решение №141/14.10.2019 г. по т. д. №2839/2018 г., II т. о. и решение №92/06.11.2019 г. по т. д. №2100/2018 г., I т. о.

Отговорът на въпроса е достъпен само за нашите абонати.

докладвано от съдия Василка Илиева

Определение №/..2024 по дело №/2023

касаторите се позовават на тълкувателно решение №1/2022 г., №1/2013, №1/2020 г. и №1/2017 на ОСГТК на ВКС, както и на решение №32 от 09.09.2010г. по т. д. №438/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №174/25.01.2018г. по т. д. №1504/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №50061 от 11.05.2023г. по гр. д. №1543/2022г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение №50032 от 09.05.2023г. по т. д. №741/2021г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №135/20.12.2010 по т. д. №13/2010г. на ВКС, ТК, І т. о.

Отговорът на въпроса е достъпен само за нашите абонати.

докладвано от съдия Павел Банков

Определение №/..2024 по дело №/2023

за начина на ползване на сумите след 05.10.2016г., експертът изрично е пояснил, че до достигане на лимитите, банката- кредитор е отчитала като усвоен кредит не само реално изтеглени или насочени за покриване на задължения към доставчици на търговеца плащания, но и необходимите средства за обслужване на самата кредитна линия, а въззивният съд е отчел, че към този момент уговорките на страните са допускали ползване на лимит от 200 000 евро и затова няма нелогично противоречие или неяснота в записите, въпреки че вещото лице е посочило едновременно погасяване на главница от 132 000 евро на 05.10.2016г и усвояване на няколко различни суми без да е имало наличност в сметката, като това е довело до промяна в рамките на този ден на „ползваната главница, без да се надхвърли лимита на сумите, които не са подлежали още на връщане, тъй като е можело да се револвират. В случая категоричните изводи на вещото лице за усвояването за плащане на надлимитни суми изцяло съответстват на вида на револвиращото кредитиране, а след като експертът е установил и преустановяване на този вид „предоставяне за усвояване на главници сред достигане на лимита на 06.10.2016г. няма и основание за отричане на правилността на счетоводните записи на банката. Според съда, при преустановено внасяне на каквито и да са нови суми за револвиране, след този момент банката вече не е можела да намалява задълженията на кредитополучателя по главница и размерът й е останал непроменен до крайния падеж, когато е установена вече като просрочен дълг в общ размер от 152 080.92 евро. Доказателствената стойност на обоснованото заключение не се разколебава и след съпоставката му с писменото доказателство за налични регистрирани кредитни задължения на кредитополучател в ЦКР на БНБ, където е удостоверена регистрация на обявена от банката информация за задължаване на кредитополучателя по кредитна линия до лимита от 200 000 евро и дата на закриване 31.08.2017г., точно съответстваща на условията по последното споразумение за изменение на първоначалните условия на револвиращ бизнес кредит. В заключение въззивният съд е приел за напълно доказано надлежно предоставеното от банката кредитиране, респективно породеното задължение на кредитополучателя, респективно на поелата дълга му солидарно задължила се въззивница до размер достигащ поне до част от 80 000 евро от остатък от 100 951.73евро над частите от 35 790.43 евро (заповед №2137/07.09.2018г. по ЧГД 1240/2018г. на РС – Силистра) и 15 338.76 евро (заповед №2600/12.07.2019г и №2711/26.07.2019г. по ч. гр. д. 984/2019г. на РС – Силистра), които кредиторът не може да търси повторно. В този частичен размер е установен възникналия безспорно към 31.08.2017г. изискуем дълг за връщане на падежирала главница.

Отговорът на въпроса е достъпен само за нашите абонати.

докладвано от съдия Боян Балевски

Определение №/..2024 по дело №/2023

за същността на установителния договор и възможността страните да се освободят от създадената с него обвързаност (решения по т. д. №113/2021 г. на ІІ т. о. и решение по гр. д. №2895/2020 г. на ІV г. о.), съдът е мотивирал извод, че след като споразумението от 01.06.2015 г. не е признато за нищожно и не е унищожено, ответникът не може да твърди различно от установеното при сключването му съдържание на материалното правоотношение между договарящите и да отрича признатото в полза на ищеца вземане като оспорва правопораждащите го факти.

Отговорът на въпроса е достъпен само за нашите абонати.

докладвано от съдия Бонка Йонкова

Определение №/..2024 по дело №/2023

е аргументирано с довода, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос като е достигнал до извод, че плащанията, извършени от ответника след издаване на заповедта за изпълнение, следва да бъдат отнесени само за погасяване на главница, като не е съобразено, че се дължат и лихви - редовна (възнаградителна) и лихва за забава в плащанията на месечните погасителни вноски по кредита. Посочено е, че не е съобразена изразената от страните воля в чл. 1, ал. 1 от сключеното на 19.09.2016г. извънсъдебно споразумение, че вземането за главница се олихвява със законната лихва за забава за периода на действие на споразумението за разсрочване, така, както е посочено и е издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Въведена е допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитиране на актове по чл. 290 ГПК. 2/„При забавено изпълнение и изискуемост на паричното задължение по договор за заем/кредит, длъжникът само непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) ли дължи или следва да заплати и обезщетение за забава в размер на законната лихва? Ако извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при условията и в поредността по чл. 76, ал. 2 ЗЗД?“ при предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК с позоваване на несъответствие на изводите на окръжния съд с ТР №******г. на ОСГТК на ВКС. Според касатора въззивната инстанция е приела, че лихва за забава не се дължи и че такава не е била погасявана чрез извършените от длъжника плащания при съобразяване на поредността на погасяване по чл. 76, ал. 2 ЗЗД.

Отговорът на въпроса е достъпен само за нашите абонати.

Арбитраж | Граждански процес

докладвано от съдия Ирина Петрова

Определение №/..2024 по дело №/2023

1.„От кога се счита предявен искът, при положение, че исковата молба е предявена по пощата преди изтичане на срока по чл. 110 ЗЗД, но постъпва в съда след този срок, и как се съотнасят процесуалноправните разпоредби на чл. 125 ГПК, според която искът е предявен от датата на постъпване на исковата молба в съда и тази на чл. 62, ал. 2 ГПК, според която срокът не се смята за пропуснат, когато изпращането на молбата е станало по пощата?“; 2.„Погасени ли са по давност исковете на ищеца в случай, че исковата му молба е депозирана до съда по пощата в срока по чл. 110 ЗЗД и при действието и съгласно чл. 116 буква б ЗЗД, но е постъпила в съда след срока по чл. 110 ЗЗД, как се съпоставят разпоредбите на чл. 62, ал. 2 ГПК и чл. 125 ГПК в този случай и приема ли се в този случай, че исковата молба е депозирана в срока по чл. 110 ЗЗД?; 3.„Следва ли въззивният съд да произнесе изричен доклад по делото по реда на чл. 146, ал. 1 ГПК при оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила при неправилно разглеждане на предявени искове като евентуални, вместо такива като предявени в условията на кумулативност и в тази връзка да даде задължителни указания на страните за подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства?“; и „4. „Следва ли въззивният съд да събере и обсъди доказателства, които са поискани от ищеца още в първоинстанционното производство, но не са били допуснати или макар и допуснати са останали несъбрани не по вина на ищеца, а поради процесуално нарушение на съда?“. Според касатора тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, същевременно поддържа, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Освен това поддържа, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол и отменено поради очевидната му несправедливост.

Отговорът на въпроса е достъпен само за нашите абонати.

докладвано от съдия Борис Илиев

IV-то отделение, Гражданска колегия

съдия Борис Илиев

Опр. по чл. 288 ГПК за недопускане, Определения по чл. 288 ГПК

чл. 110 ЗЗД, чл. 125 ГПК, чл. 146 ал. 1 ГПК, чл. 266 ал. 3 ГПК, чл. 280 ГПК, чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, чл. 288 ГПК, чл. 414 ГПК, чл. 417 ГПК, чл. 422 ГПК, чл. 433 ал. 1 т. 1 ГПК, чл. 62 ал. 2 ГПК

Определение №/..2024 по дело №/2023

Търговски сделки | Търговско право

/първи и втори/. Тези въпроси са израз на поддържаните от касатора тези, че ищецът не е пояснил исковата молба в предвидения в чл. 143 ГПК срок и че не съществуват каквито и да е било отношения между страните, респективно спор по тях, които да се уреждат от процесното споразумение, които тези обаче, не са споделени от въззивния съд. Също така в решението не се съдържа произнасяне относно реквизитите, които спогодбата следва да съдържа и съществуват ли изобщо такива, както и относно вида на отношенията /договорни или извъндоговорни/, които същата следва да урежда. В този смисъл и тъй като отговор на формулираните първи и втори въпрос не е даден и в решение №136 от 06.11.2015 г. по т. д.№2483/2014 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, с което касаторът обосновава противоречие на решението на САС с практиката на ВКС, касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Отговорът на въпроса е достъпен само за нашите абонати.

докладвано от Върховен касационен съд

Определение №/..2024 по дело №/2023

посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира следното:

Отговорът на въпроса е достъпен само за нашите абонати.

докладвано от съдия Димитър Димитров

IV-то отделение, Гражданска колегия

съдия Димитър Димитров

Опр. по чл. 288 ГПК за недопускане, Определения по чл. 288 ГПК

Търговски сделки | Търговско право

Определение №/..2024 по дело №/2023

относно основателността на наведеното от ответника Д. Н. Б. възражение за изтекла погасителна давност. Установено е, че записът на заповед е с падеж на плащане 10.04.2015 г., от който момент е започнала да тече погасителната давност съгласно чл. 531, ал. 1 във вр. с чл. 537 ТЗ и която давност е изтекла на 10.04.2018 г. Според ищцовото дружество давността обаче е прекъсната с извършеното признание на дълга, съдържащо се в разписката, удостоверяваща връчване на уведомлението за извършената цесия. Въззивният съд е приел, че коментираното признание е извършено на 04.05.2020 г. или далеч след като давността е била изтекла и в този смисъл не може да породи предвидените в чл. 116, ал. 1, б. а ЗЗД последици. Според въззивния съд не може да се приеме, че това признание представлява и отказ от изтекла давност, тъй като обективираната в него воля на длъжника е ясно изразена и тя е насочена единствено към признаване съществуването на вземанията, предмет на договора за цесия. Според съда, липсва ясно изразена воля за това, че тези вземания са погасени по давност и че длъжникът се отказва от давността. Посочено е, че в този смисъл е и приетото в решение №119 от 18.12.2020 г. по т. д. №2370/2019 г. на ВКС, I т. о. Въззивният съд е взел предвид и факта, че това изявление, съдържащо се в разписката за уведомлението на длъжника за извършената цесия, е отправено или насочено към цедента, а не цесионера, който е легитимирания кредитор на вземането. Затова и съобразявайки разясненията, дадени с тълкувателно №4/2019 г. по т. д. №4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, касаещи изявлението на длъжника за признаване на вземането с оглед приложението на чл. 116, б. а ЗЗД, същото това изявление, според въззивния съд, следва да се приеме като признание на длъжника за неизгоден за него факт, което след като не може да доведе до прекъсване на давността, то няма как да се приеме, че съставлява и отказ от изтекла давност.

Отговорът на въпроса е достъпен само за нашите абонати.

докладвано от съдия Галина Иванова

II-ро отделение, Търговска колегия

съдия Галина Иванова

Опр. по чл. 288 ГПК за недопускане, Определения по чл. 288 ГПК