– „ Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им.“ Страната е заявила, че съдът не бил обсъдил твърденията й във въззивната жалба, че ЕЗП е недействителна и/или не е влязла в сила и не следва да се признава изпълнението й, като не обсъжда в тази връзка и представеното пред него – решение на съда в К. от 16.06.22г. Развита е пространно защитната теза, че щом възражението е прието от този съд, то последващия процес е исков и съответно разпореждането на СГС за издаване на изпълнителен лист следва да бъде обезсилено. Посочено е решение и определение на ВКС относно това, че процесът, иницииран с възражението, бил исков. В заключение е отбелязано, че съдът нарушил чл. 12 и чл. 235 ГПК като не разгледал тези доводи на страната. Направено е и оплакване, че съдът не бил взел под внимание и това, че част от представените документи били незаверени, като не дал указания за отстраняване на този недостатък. Изброени са редица актове на ВКС, като касаторът е цитирал части от тях, свързани със задълженията на възивния съд да обсъди събраните доказателства по спора. Поставен е въпросът – „ Каква е доказателствената стойност на документ представен на чужд език, който не е преведен на български език или е представен превод, но същият не е заверен от страната, която го представя и който първоинстанционният съд е приел по делото и не е указал на страната да представи превод, нито е назначил вещо лице за неговата проверка. Страната е изброила съдебна практика, след като пространно е развила разбирането си за неправилност на изводите на състава, изведени от защитната й теза. Изброени са съдебни актове на ВКС като са възпроизведени и части от мотиви. на решение №******г., ІІ т. о. Поставен е въпросът – „Приложим ли е чл. 185 и чл. 183 ГПК в специалното производство по привеждане в изпълнение на европейската заповед за плащане съгласно Регламент №******г. на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане и следва ли на основание чл. 21, пар. 2, б. бот Регламента, тълкуван във връзка с националното, българско законодателство, преводът да се легализира от лице, което е компетентно да извърши това в една от държавите членки. Представените копия от документи в това производство следва ли да се заверяват от страната, която ги представя. Препращането на чл. 26от Регламента към националното законодателство е препращане само към специалните норми на ГПК, уреждащи производството по Регламента или е и към общите процесуални норми на ГПК.“ Отново пространно е развито оплакването на касатора, че според него били налични документи, представени на италиански език без превод и преводи без заверка на копията. Развито е пространно и защитното разбиране на страната в тази насока. Посочен е чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като лаконично е отбелязано, че по този въпрос нямало съдебна практика и е възпроизведен текста на част от нормата. Други доводи не са развити.