във връзка с доводите за недопустимост на въззивното решение, а именно налице ли е активна процесуална легитимация на ищците-цеденти да предявят иск по чл. 403 ГПК от свое име и в своя полза, след като преди предявяването на иска, с договор за цесия са прехвърлили вземането си по чл. 403 ГПК на трето лице и налице ли е правен интерес у ищците от предявяване на иск по чл. 403 ГПК. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени и следните въпроси: 1/ След постановяване на решение в производство по чл. 303 ГПК и връщане на делото за разглеждане на въззивната инстанция, съставлява ли процесуално нарушение, приемането за разглеждане на нововъведени твърдения /в случая наличието на договор за поръчка/, за които се твърди, че са били известни на ищците към датата на предявяване на иска, съответно събирането на доказателства в подкрепа на тези нововъведени твърдения и 2/ Преклудирана ли е възможността на страните в процеса след връщане на делото ВКС да навеждат нови твърдения и да представят доказателства, които са им били известни към датата на предявяването на иска. Поддържа се, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №88 от 9.05.2011 г. по гр. д. №1062/2009 г. на II г. о., решение №387 от 17.05.2010 г. по гр. д. №3956/2008 г. на III г. о. и решение №18/22.07.2014 г. по т. д. №25/2013 г. на II т. о.; 3/ Следва ли да бъде уважен иск за вреди, под формата на пропуснати ползи, когато в хода на делото не са събрани доказателства за тяхното настъпване, съответно не са събирани доказателства, че ако противоправното действие не е било извършено, имуществото на ищеца би се увеличило, съответно не са събрани доказателства за размера на вредите, като се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната практика на ВКС - ТР №3 от 12.12.2012 г. по т. д. №3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и на решение №67/22.04.2013 г. по т. д. №28/2012 г. на II т. о. на ВКС. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се пита и кой е процесуалноправно легитимиран да предяви иска по чл. 403 ГПК след сключен договор за цесия на вземането за обезщетение за вреди – цедента или цесионера, като се твърди, че по този въпрос липсва практика на ВКС, а същият има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа се, че е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на решението с обосновка, че фактическите изводи на съда са явно необосновани поради допуснати груби нарушения на основополагащи принципи и на правилата на формалната логика.