1. Необходимо ли е съдът да изложи мотиви въз основа на кои от въведените от ищеца твърдения и подкрепящи ги писмени доказателства е направил преценката си за вероятна основателност на иска и кои от представените с исковата молба писмени доказателства могат да се считат за убедителни, за да се счете иска за допустим и вероятно основателен. 2. Налице ли е вероятна основателност на иска, когато за процесния период не съществува административен акт, въз основа на който ищецът обосновава претенцията си за неоснователно обогатяване. 3. Допустимо ли е налагане на обезпечение само поради презюмиране на обезпечителна нужда по висящ осъдителен иск, ако не са изпълнени условията на чл. 391, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. чл. 391, ал. 3 ГПК. 4. Налице ли е обезпечителна нужда при вече допуснати обезпечения на бъдещ иск. 5. Само посочване на твърдяната договорна връзка между ответника и третото задължено лице, достатъчна ли е за индивидуализиране на вземането на ответника по този договор с третото лице, след като в исковата молба е посочена конкретната електроцентрала, предмет на претенцията, а такава индивидуализация на вземането не е направена в искането за запор на вземания по сочено договорно правоотношение с трето лице. 6. Счита ли се за индивидуализирано вземането на ответника, след като не е посочена изрично и индивидуализирана електроцентралата, за която се отнася твърдяната договорна връзка между ответника и третото лице. 7. Правилно ли е допускане на обезпечение на висящ иск върху вземане на длъжника от трето лице само с посочване на твърдяната договорна връзка между ответника и третото лице, без да са наведени твърдения за съществуване на такова правоотношение и такова вземане в исковата молба. 8. Допустимо ли е налагане на обезпечение по висящ иск, без съдът да изложи мотиви относно установените от него положителни предпоставки по чл. 391 и липсата на пречки по чл. 393 ГПК. Изложени са съображения, че първите седем въпроса, са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а спрямо последния въпрос – че е решен в противоречие с практиката на ВКС, основание, поддържано и по отношение на въпроси първи, втори и трети. Твърди се, че определението е и очевидно неправилно.