са от значение за изхода на спора, но по отношение на тях частната жалбоподателка не обосновава наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите се свеждат до обобщения въпрос за предпоставките, при наличието на които се допуска обезпечение на иск. Разпоредбата на чл. 391, ал. 1 ГПК, която урежда предпоставките за допускане на обезпечение, е ясна и точна, а по приложението й е създадена постоянна практика на ВКС, включително постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определения, приложени към жалбата и изложението, а така също и задължителна, обективирана в цитираното по-горе тълкувателно решение. В практиката е възприето становището, че за да се произнесе по искането за допускане на обезпечение, съдът задължително следва да прецени налице ли са предпоставките за допускане на обезпечение: допустимост и вероятна основателност на иска; наличие на обезпечителна нужда; адекватност на исканата обезпечителната мярка, в т. ч. съответна ли е на вида на търсената с иска защита на правата на ищеца, както и необходимостта от представяне на гаранция, респ. размерът й. Тази преценка обаче винаги е конкретна - на база твърденията в молбата и представените към нея доказателства. Именно поради спецификата на всеки отделен случай не би могло да се въведат общовалидни критерии, които да бъдат прилагани за всички случаи на обезпечение на исковете, а следва да се подхожда строго индивидуално с оглед обстоятелствата по всяко дело. Преценката на съда относно предпоставките на чл. 391, ал. 1 ГПК за допускане на обезпечение е винаги конкретна и обусловена от специфичните за всяко дело факти и доказателства; с оглед на конкретните факти и доказателства по делото съдът разполага с правомощие да прецени дали искът, чието обезпечение се иска, е допустим, дали е налице обезпечителна нужда за ищеца по смисъла на чл. 391, ал. 1 ГПК, дали представените в обезпечителното производство писмени доказателства подкрепят вероятната основателност на обезпечавания иск или е необходимо ищецът да представи гаранция в определен размер, за да обоснове основателността на исковата си претенция, дали исканата обезпечителна мярка е подходяща за осъществяване целта на производството. Обжалваното определение е съобразено с тази практика, която и настоящият състав изцяло споделя. Въззивният съд е осъществил преценка на данните по делото, като е стигнал до извод за допустимост на бъдещия иск, както и за наличие на обезпечителна нужда и адекватност на исканата обезпечителна мярка. Приел е, че с оглед последната и изричното и императивно предписание на закона, е налице и нужда от внасяне на гаранция. Тази преценка е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. Затова, неоснователно е твърдението на частния жалбоподател за съществуващо противоречие между правните разрешения в обжалвания съдебен акт и тези в установената трайна съдебна практика по обезпечаване на исковете. В тази връзка оплакванията за необоснованост на обжалваното определение в случая не представляват основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. По естеството си доводите на жалбоподателя за наличие на противоречие по смисъла на чл. 280, т. 1 ГПК са оплаквания за неправилност на съдебния акт, несъгласие с решаващите изводи на съда и като такива – касационни основания, които подлежат на проверка само ако обжалването бъде допуснато.