се позовава на отклонение от задължителните разяснения в т. 19 ТР №******г. по тълк. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС и на противоречие с решение №98 от 12.01.2017г. по гр. д.№3871/2016г. на ВКС, ГК, ІV г. о, в което се приема, че правните изводи на съда, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. По втория въпрос също се позовава на допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че решението е постановено в отклонение от практиката на ВКС, формирана с решение №440/31.05.2010г. по гр. д.№1504/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., съгласно което при спор относно датата на подаване на пратката, съдът следва да даде указания на страната, която носи доказателствената тежест за това обстоятелство и да събере необходимите доказателства за проверка на поставената дата върху пратката. Посочва, че по третия въпрос съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 3 ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. И по трите въпроса поддържа евентуално и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По четвъртия, петия и шестия въпрос се позовава само на допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, като по пети въпрос има противоречива съдебна практика, а по шести няма формирана такава. В частта по иска за обезщетение за вреди в размер на 12 000 лева касаторът се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното решение.