за характера й /дали се касае за обективна, безвиновна отговорност или за такава за вреди вследствие неоснователно воден процес/, но предвид уредбата в чл. 78 ГПК може да се направи извод, че тя се разпределя според изхода на спора /при уважаване на иска ответникът дължи направените от ищеца разноски, при отхвърлянето му ищецът следва да плати направените от ответника такива, а при частично уважаване – разноските се присъждат съразмерно на уважената и отхвърлената част от иска на всяка от страните; разноски се дължат на ищеца и при прекратяване на делото съобразно чл. 78, ал. 4 ГПК/. Изключение от този принцип е изрично уредено в чл. 78, ал. 2 ГПК – според който ако искът е уважен, но с поведението си ответникът не е дал повод за завеждането му и го признае, разноските се възлагат върху ищеца. Отклонения от тази обща уредба са предвидени от законодателя в отделни хипотези /чл. 329 ГПК, чл. 355 ГПК, чл. 11, ал. 1 ЗННД и др./, като такива специални норми не са въведени във връзка с чл. 127, ал. 2 СК. При тези обстоятелства е формиран извод, че към производството по чл. 127, ал. 2 СК за спорна съдебна администрация са приложими общите разпоредби на чл. 78 ГПК. Съдът не е възприел поддържаната от касаторката теза за процедиране по аналогия на чл. 329 ГПК, тъй като в брачния процес критерият, въз основа на който се разпределя отговорността за разноски пред първата инстанция, е вината за разстройството на брака, а този въпрос изобщо не може да бъде предмет на разглеждане в производството по чл. 127, ал. 2 СК.