1. „Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане и решаване на въпроса за допустимостта на предявен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, да изходи от твърдените по спора факти и от неоснователните действия на Банка - ответник, създаващи състояния и пречки за свободно и необезпокоявано ползване на наследени парични влогове, като елементи от фактическия състав на иска, и въз основа на тях да отдаде дължимата държавна закрила на нарушеното имуществено право на ищците по чл. 17, ал. 3 КРБ, по чл. 1 ДП №******глед заявен имуществен и правен интерес от търсената съдебна защита, срещу трето лице /Банката-ответник/, което с действията си смущава и ограничава правата им“? 3. „Като правораздаващ орган обвързан ли е исковият съд с избора на способ за защита на накърнено материално право, чрез въведен от активно легитимираната страна акцесорен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с оглед завения от нея правен интерес и вида на търсената правна защита? 4. Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане на частна жалба да мотивира съдебния си акт, в съответствие с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, и чл. 121, ал. 4 КРБ, като даде накратко отговор на въведените от жалбоподателя оплаквания по спорното материално право, с което изведеният краен извод да е въз основа на цялостна преценка на всички относими за спора факти и обстоятелства? 5. „Допустимо ли е съдът да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната, и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства, относно релевантни обстоятелства?“. Твърди се, че възприетото от въззивния съд по тези въпроси е в противоречие с цитираната в изложението съдебна практика на ВКС, ЕСПЧ и С.. Касторите считат, че е налице и предпоставката по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като обжалваното въззивно определение е очевидно неправилно, поради порочното и неправилно прилагане на вътрешната юрисдикция.