чл. 280, ал. 2 ГПК

се поддържа противоречие с решение №291/09.08.2010г. по гр. д. №859/2009г. на ВКС, II- ро г. о.; решение №115/28.10.2016г. по гр. д. №977/2016г. на ВКС, II- ро г. о.; решение №118/21.05.2013г. по гр. д. №1535/2013г. на ВКС, II- ро г. о.; решение №41/26.02.2016г. по гр. д. №4951/2015г. на ВКС, I- во г. о.

според касатора намя съдебна практика.

са решени в противоречие с решение №141/05.10.2016 г. по т. д. №1516/2015 г. на ІІ т. о. на ВКС и т. 2 на ТР №1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

от значение за спора са решени в противоречие с практика на ВКС по чл. 290 ГПК – основание за допускане до касация, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното определение. В случая изложените в частната жалба доводи отразяват субективното убеждение на жалбоподателя, че съдиите от Окръжен съд-Варна и от Районен съд - Варна са предубедени, пишат неверни обстоятелства /лъжи/ и дори не качват молбите на адвокатите, за да може той да вземе становище по тях, но във връзка с тези твърдения няма формулирани конкретни правни въпроси, а касационната инстанция няма задължение да ги извежда от съдържанието на касационната или частната касационна жалба. Непосочването на правен въпрос, обуславящ правните разрешения на въззивния съд, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.

относно определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство в продължение на повече от 4 години. Ищецът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил този въпрос в противоречие с решение №129/11.02.2009 г. по гр. дело №6548/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение №23/03.02.2009 г. по гр. дело №816/2008 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение №37/11.02.2009 г. по гр. дело №5367/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение №39/30.01.2009 г. по гр. дело №5518/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС.

„При положение, че в отговорът на исковата молба ответникът не е направил възражение за прихващане на задължението си по чл. 266, ал. 1 ЗЗД с правото си по чл. 265, ал. 1, изр. 3 ГПК, съответно не е предявил насрещен иск, с правно основание чл. 265, ал. 1, изр. 3 ГПК, нито твърди, че е извършил извънсъдебно прихващане на свое задължение по чл. 266, ал. 1 ЗЗД със свое право по чл. 265, ал. 1, изр. 3 ГПК, може ли съдът служебно да се произнася по този въпрос, и ако не, представлява ли такова произнасяне extra-petitum, съответно това води ли до недопустимост на постановеното решение?“. Въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и съгласно разясненията по т. 1 ТР №граждението, недължима поради намаляването на последното в резултат на недостатъците. В разглеждания случай нито възложителят е претендирал свое насрещно вземане, нито въззивният съд е основал решението си на такова насрещно вземане, оттук и на служебно извършено прихващане на неплатената част от възнаграждението срещу насрещната претенция. Извода си за недължимост на неплатената част от възнаграждението съдът е основал в действителност върху упражненото от ответника право да иска намаляване на възнаграждението като насрещно възражение срещу спорното вземане, а не върху претендирано от него насрещно вземане.

по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с т. 1 ТР №го факти, доколкото това би засилило прекомерно служебното начало във вреда на насрещната страна в процеса, а и предвид възможността съдът да изведе въпрос с различно съдържание от този, който би извел касаторът. В разглеждания случай от изложените оплаквания за необсъждане на доводи и доказателства конкретен правен въпрос не е изведен, поради което касационно обжалване не следва да се допуска.

ВКС няма формирана практика, поради което разрешаването му ще е от значение за точното прилагане на закона, като и за развитието на правото.

се поддържа противоречие с ТР №5/2011г. на ОСГК на ВКС.

не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

се поддържа противоречие на изводите на съда с решение №504/12.07.2011г. по гр. д. №603/2010г. на ВКС, II-ро г. о.; решение №256/11.06.2012г. по гр. д. №1154/2011г. на ВКС, I-во г. о.; решение №254/10.03.2014г. по гр. д. №1526/2013г. на ВКС, I-во г. о.; решение №213/03.10.2014г. по гр. д. №2881/2014г. на ВКС, I-во г. о. и решение №176/25.10.2016г. по гр. д. №721/2016г. на ВКС, I-во г. о.

в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е очевидно неправилно. Молят да се допусне касационно обжалване.

не следва да се допуска касационно обжалване, защото те не са от обуславящо значение за крайния изход на спора и не са във връзка с решаващите изводи на съда. За да формира крайния си извод относно способа за извършване на делбата, съдът е изложил мотиви, че не е доказано, че съделителите Г. И. и Р. И. са живели в имота заедно с наследодателя. Съдът, приемайки че не е налице основанието на чл. 349, ал. 2 ГПК за възлагане на делбения имот, не е бил длъжен и не се е произнасял по въпроса дали съделителите са ползвали имота, отдавайки го под наема на трети лица или ремонтирайки същия в хода на делбеното производство и заживявайки след това в него, тъй като в разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК, като предпоставка за възлагане на делбения имот, е въведено условието съделителят да е живял в него заедно с наследодателя към момента на откриване на наследство, а не имотът да е ползван от някой от съделителите.

Относно определяне наличието на съпричиняване на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

въззивният съд е допуснал явна неправилност, като е приел, че е нарушено правото на собственост на ищцата, без да е доказано, че тя има право на собственост върху въздуха на терасата.

Поради съмнение за допустимостта на въззивното решение, доколкото е видно, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба: искова молба, в чиято обстоятелствена част и петитум има противоречие. (По иск на Община Пловдив иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 54, ал. 2 ЗКИР срещу физически лица)

1. „Какви са правомощията на въззивния съд в производствата по частни жалби и дали в тези производства се прилагат ограниченията по чл. 269, изр. 2 ГПК; в частност дали въззивният съд дължи разглеждане и произнасяне по доводите в подкрепа на частната жалба, изложени в отделна молба, подадена след изтичане на срока за обжалване; 2. „Допустим ли е иск срещу Прокуратурата за обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени от нечовешкото отношение в периода на задържането ми под стража от 12.01.1985 г. до 24.09.1985 г. и на иск за обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени от извършено спрямо мен незаконно задържане и лишаване от свобода в периода от 12.01.1985 г. до 24.09.1985 г.“. Поддържа се, че определението е очевидно неправилно.

Длъжен ли е съдът да изложи към постановения от него съдебен акт точни, ясни и убедителни мотиви, за който твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в т. 3 ППВС 1/13.07.1953 г., с което е осъществено основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е обуславящ, но видно от посоченото по-горе за мотивите на въззивния съд, той не е разрешен в противоречие, а в точно съответствие с приетото в 2 посоченото постановление и с установената практика на ВС и ВКС в същия смисъл, създадена след постановлението на Пленума на ВС. Изложени са последователни мотиви по предмета на частното производство, които не са неясни. Частният жалбоподател не извежда въпроси във връзка с приетото от въззивния съд разрешение (по съществото на процесуалноправния въпрос, който е предмет на частната жалба), нито обосновава противоречието на това разрешение с установената практика на ВКС, нито обосновава някое от другите предвидени в ГПК допълнителни основания за допускане на касационно обжалване (по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК), поради което не са налице предпоставки за обсъждане на разрешението на въззивния съд по същество. Частният жалбоподател се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното определение като основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 2 ГПК. Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Като аргументи за очевидна неправилност жалбоподателят излага твърдение, че претенциите му са с краен период – не по-късно от приключване на устните състезания пред инстанцията по същество. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него). Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд (а и на първоинстанционния) от значение за недопустимостта на иска по чл. 59 ЗЗД е предявяването му за периоди от време след подаването на исковата молба (за всеки отделен такъв период с начална и крайна дата, който следва момента на подаването на исковата молба и момента на предявяването на иска). т. е. от значение е не моментът на приключване на устните състезания пред инстанцията по същество, а моментът на подаване на исковата молба (на предявяването на иска). Както беше посочено по-горе въззивният съд е изложил последователни мотиви за този извод. В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. С оглед изхода от това производство частният жалбоподател няма право на разноски.

№3 и №4 са решени от въззивния състав в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение №146 от 01.11.2017 г. по т. д. №2615/2016 г. на І т. о.; решение №201/29.01.2018 г. по т. д. №700/2017 г. на ВКС, І т. о. и решение №198/18.01.2019 г. по т. д. №193/2018 г. на ВКС, І т. о.

е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК доколкото с влязлото в сила решение по в. т. д. №65/2019 г. на Варненски апелативен съд по същия случай и във връзка с конкретната злополука, е прието наличие на съпричиняване от страна на пострадалия.

от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

да се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Както от самата формулировка на правната разпоредба така и в задължителната практика на ВКС-ТР1/2010 на ОСГТК на ВКС -т. 1 става ясно, че първата обща предпоставка за допускане на касационно обжалване е наличие на формулиран изрично от страна на касатора правен въпрос, който ВКС не следва да извежда от оплакванията в КЖ/съотв. ЧКЖ/. Тази предпоставка в случая не е налице.

- Длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви, като обсъди подробно изложените в първоинстанционното решение и излаганите пред двете инстанции аргументи на страните, както и да мотивира правните изводи, с позоваване на противоречие с ТР №1 от 4.01.2001 год. по т. д. №1/2000 год. на ОСГК на ВКС, т. 19.; Основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа по формулирания въпрос - В производство по доказване на давностно владение каква е тежестта на подадена от съсобственик декларация по чл. 14 ЗМДТ, в която се декларират съсобствениците на наследствен имот?Ако деклараторът посочва и други наследници това оборва ли безусловно волята му да владее за себе си, прекъсва ли придобивната давност/представлява ли отказ от вече изтекла придобивна давност? А ако давността е изтекла преди подаване на декларацията? Разрешението по същия въпрос според касатора обосновава и очевидната неправилност на обжалваното решение.

1. Следва ли обстоятелството, че ищецът не е страдал от посттравматично стресово разстройство и е проеодолял последиците от загубата, както и неприемането на медикаменти, възрастта, наличието на близки живи роднини, да бъдат отчетени в посока намаляване размера на обезщетението? Следва ли при преценката си съдът да изследва емоционалното и психическо състояние на ищеца след злополуката?, 2. Предпоставка ли е за установяването на груба небрежност от страна на работника, същият да е бил писмено инструктиран за извръшване на конкретната дейност, която му е била възложена? Допустимо ли е пълно изключване на съпричиняване само поради липса на такава писмена инструкция?, 3. Следва ли при преценката за съпричиняване на вредоносния резултат съдът да вземе пред вид и данните относно професионалния опит и квалификацията на работника?, 4. От кой момент се дължи лихва за забава върху обезщетението по чл. 200 КТ – от датата на увреждането или от датата на влизане в сила на решението?, 5. Съставлява ли груба небрежност на пострадал при трудова злополука работник поведението, изразяващо се в липса на елементарно внимание и старание, пренебрегване на основни технологични правила и правила на безопастност, неполагането на грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка?, 6. Съставлява ли груба небрежност поведението, което работникът извършва работата в нарушение на технологични правила и правила на безопастна работа като не носи предоставени му от работодателя лични предпазни средства и не спазва технологичните правила за изпълнение на възложената му работа, като това да провери за опасно напрежение при изпълнение на дейности, които са съпроводени от наличие на подобна опасност?, 7. Длъжен ли е съдът да вземе пред вид всички релевантни по делото доказателства и обстоятелства и да оценитяхното значение и тежест при извършване на преценката си относно проявена груба небрежност от страна на пострадалото лице, изразяваща се в липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност?, 8. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички техни доводи и възражения, както и да изложи мотиви относно доказателствата, които не приема? Позовава се на противоречие на въззивиня акт с приетото в множество решения, които прилага.