чл. 272 ГПК

„Следва ли въззивният съд да отмени първоинстанционното решение в случай, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и когато не е отговорил на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?“; „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди при постановяване на решението си всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?“; „Длъжен ли е въззивният съд да изложи самостоятелни мотиви по направените във въззивната жалба възражения, а бланкетно е посочил мотивите на СРС?“; и по материалноправните въпроси „Трудовото възнаграждение, а именно допълнително материално стимулиране /ДМС/ има ли постоянен характер и то поражда ли субективно притезателно право?“; и „В случай, че работодателя е преценил да заплати на ищеца допълнително възнаграждение и е заплатил определена сума, следва ли да се разглежда въпроса за това дали то се дължи или не или само въпросът за размера на възнаграждението“. Според жалбоподателя процесуалноправните въпроси са разрешени в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС, а за материалноправните поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

1. „От кой момент уволнението по чл. 328, ал. 2, т. 3 КТ се счита за извършено – от датата на издаване на заповедта за уволнение или от изтичането на срока на даденото предизвестие по чл. 326, ал. 2 във връзка с ал. 1 КТ?“; 2. „От кой момент уволнението по чл. 328, ал. 2, т. 3 КТ се счита за извършено в хипотезата на неспазване на срока на даденото предизвестие и изплатено обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ?”; 3. „Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът длъжен ли е да разреши въведения с иска правен спор след като обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и към защитните доводи и възражения на страните в процеса, надлежно въведени в процеса?”; 4. „Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение?” и 5. „Разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи на ответника и негови възражения по наведени от ищеца твърдения?”. Сочи, че първият и вторият въпроси са решени в противоречие с решение №573/30.10.2009 г. по гр. д. №5163/2008 г. на ВКС, II г. о., решение №873/18.01.2011 г. по гр. д. №1757/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение №22/04.02.2014 г. по гр. д. №3146/2013 г. на ВКС, III г. о., третият с решение №190/07.02.2018 г. по гр. д. №180/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение №115/30.04.2013 г. по т. д. №805/2011 г. на ВКС, II т. о., решение №223/19.06.2013 г. по гр. д. №1006/2012 г. на ВКС, IV г. о. и др., четвъртият и петият с решение №274/16.03.2016 г. по гр. д. №5031/2015 г. на ВКС, IV г. о., определение №400/28.05.2018 г. по гр. д. №650/2018 г. на ВКС, III г. о., определение №255/12.03.2016 г. по гр. д. №436/2016 г. на ВКС, IV г. о. и др., както и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа, че решението е очевидно неправилно.

трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. ВКС може от обстоятелствената част на изложението само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение да изхода по конкретното дело. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.

За задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви и обсъди доказателствата и доводите на страните от значение за делото. (По спор за родителските права на малолетното дете)

1. Какви са критериите, които следва да се съблюдават за определяне на справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди при деликт и 2. Какви са критериите за отчитане приноса на увредения по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия.

е един и се свежда до знанието на ответното дружество по см. на чл. 59, ал. 3 ЗБН за настъпилата неплатежоспособност на банката към момента на придобиване на вземанията чрез договори за цесия. Формирани са мотиви, че не е налице предвидената в чл. 59, ал. 4 ЗБН необорима презумпция за знание за настъпилата неплатежоспособност на банката, тъй като изявленията за прихващане са направени преди решението на УС на БНБ са отнемане на лиценза на банката, а самите договори за цесия са дори преди това. Въззивният съд е приел, че по делото не са представени доказателства, установяващи знанието на ответното дружество за настъпилата неплатежоспособност на банката към момента на придобиване на вземанията – 28.10.2014г. и 03.11.2014г. Съставът на САС не е възприел тезата на синдиците на „КТБ“ АД(н), че под „знание за неплатежоспособност“ по см. на чл. 59, ал. 3 ЗБН следва да се разбира знанието на средностатистическия гражданин/търговец, а не специалните познания на конкретния кредитор. Не е възприел и поддържаното от синдиците на „КТБ“ АД(н), че средностатистическият гражданин и търговец е узнал за неплатежоспособността на банката от безспорното отразяване в публичното пространство на решенията на УС на БНБ №73/20.06.2014г. и допълващото го решение №74/22.06.2014г. и на поставяне на банката под специален надзор и затварянето й за клиенти. Формирани са мотиви от състава на въззивния съд, че значимо за приложение на нормата на чл. 59, ал. 3 ЗБН е знанието за настъпила неплатежоспособност, а не за евентуална неплатежоспособност или опасност от такава, както и, че знанието за поставяне на банката под особен надзор, придобито вследствие на широко оповестената информация, е знание за опасност от неплатежоспособност, поради което то е без значение за преценката за предметния обхват на разпоредбата на чл. 59, ал. 3 ЗБН. Въззивният съд е посочил, че очертаните от закона предпоставки за издаване от УС на БНБ на решение за поставяне на банка под особен надзор са различни от състоянието на неплатежоспособност на банката, поради което издаването на решение №73/20.06.2014г. и известността му на ответника не обосновават неговата недобросъвестност като кредитор при придобиване на цедираните вземания, доколкото това сочи само на вероятност за неплатежоспособност, а не и за наличие на такава. За публикувания на сайта на БНБ доклад за икономическото състояние на банката, на който се е позовал ищецът, въззивният съд е приел, че по делото не са представени каквито и да е доказателства ответното дружество да е знаело за него, тъй като този факт нито е бил обявен от съда за безспорен, нито законова норма презумира за общоизвестни данните, обявени на сайта на БНБ. За разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН, на която е основан вторият обективно съединен при условия на евентуалност иск, въззивният съд е посочил, че в нея е уредено императивно изискване за форма за действителност на прихващането- писмена форма с нотариална заверка и отправено до синдика. Споделил е разбирането, че посоченото императивно изискване очертава хипотезата на прихващане при открито производство по несъстоятелност. Посочил е, че, когато към момента на извършването на прихващането не е имало назначен синдик на банката, дори да е спазена формата за действителност нотариална заверка, изявлението не би могло да бъде отправено до синдика. По тези съображения въззивният съд е приел, че процесните прихващания, извършени по времето, когато не е имало назначен синдик, а банката се е представлявала от квестори, попадат извън темпоралния обхват на разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН.

Относно приложението на чл. 143 ЗЗП относно договор за издаване на револвираща международна кредитна карта. (По иск на „Първа инвестиционна банка“ АД с правно основание чл. 422 ГПК)

е разрешен и нередовно извършените процесуални действия на дружеството са санирани. За правилността на обжалваното решение въззивният състав е споделил мотивите на първоинстанционния съд и, на осн. чл. 272 ГПК, е препратил към тях. Изложил е и собствени мотиви по съществото на спора. Посочил е, че целта на извършваната след прекратяване на едно търговско дружество ликвидационна процедура е да се ликвидират активът и пасивът на неговото имущество, поради което ликвидацията приключва с пълното ликвидиране на актива и пасива на имуществото, съответно - ликвидацията трябва да продължи, ако са останали непогасени задължения или неразпределени активи, без значение от това дали обхватът на имуществото е бил известен или не на ликвидатора и дали дружеството е заличено. По тези съображения е прието, че, когато не са уредени всички задължения и не е разпределен остатъкът от имуществото, заличаването на дружеството би се основавало на незавършен фактически състав, поради което и заличаването е вписване на несъществуващо обстоятелство. Изложени са мотиви, че, тъй като предявяването на вземанията в производството по ликвидация няма същото значение, както предявяването на вземанията в производството по несъстоятелност, а по същество представлява уведомяване на ликвидатора за наличие на претенция, кредиторът няма задължение за предявяване на вземането в производството по ликвидация, а неупражняването на правото му за предявяване на вземането в производството по ликвидация не погасява на в0земането, предвид липсата на разпоредба при ликвидацията, аналогична на чл. 739 ТЗ. Формирани са и мотиви, че предвиденият в чл. 272, ал. 1 ТЗ 6 –месечен срок не е срок за предявяване на вземанията, нито е давностен или преклузивен, а значението му е за настъпване на изискуемостта на вземанията на съдружниците за ликвидационен дял и определя момента, от който те могат да получат частта от нетния остатък от актива на дружеството, като вземанията на кредиторите, които не са били предявени или не са станали известни на ликвидаторите в този срок, не се погасяват, а се удовлетворяват от останалото неразпределено имущество, без право на кредиторите да искат връщане на получените ликвидационни квоти от съдружниците. В конкретния случай въззивният съд е приел за установено, че в търговския регистър е вписан ликвидатор на дружеството на 25.07.2013г., обявена е покана до кредиторите на 01.08.2013г. и е вписано заличаване на дружеството на 10.02.2014г. Установил е, че преди и по време на ликвидацията срещу дружеството са били образувани три ревизионни производства по ДОПК за установяване на невнесени данъчни задължения по ЗДДС, по които са били наложени предварителни обезпечителни мерки, по две от които са установени данъчни задължения по ЗДДС на ответното дружество: с ревизионен доклад, връчен на бившия управител на дружеството на 28.01.2014г., за периода 01.03.2011г.-30.11.2012г. - публични задължения в общ размер 1 312 099.25лв. и с ревизионен акт, връчен на бившия управител на дружеството на 17.01.2020г., - публични задължения за периода 11.2009г.-02.2011г. в общ размер 349 972.09лв. Въззивният съд е приел, че несъмнено ответникът е знаел за висящото ревизионно производство, по което НАП е констатирала наличие на непогасени задължения по ЗДДС, както и за евентуалните претенции на държавата, предвид наложените предварителни обезпечителни мерки, поради което тези публични вземания са били най-малкото спорни по време на ликвидацията по см. на чл. 272, ал. 3 ТЗ, което е изисквало тяхното обезпечаване чрез учредяване от дружеството на реални обезпечения в полза на държавата, като условие за заличаването му, което не се твърди и не се установява да е направено. Посочил е, че това е достатъчно, за да се приеме, че дружеството е било заличено при липса на условията по чл. 273, ал. 1 ТЗ, като е без значение, че ревизията не е приключила с издаването на ревизионен акт, поради заличаването на дружеството. Формирани са мотиви, че при наличието на висящи съдебни или административни спорове с лица, които претендират да са кредитори на дружеството, заличаването е несъответно на целите на ликвидационната процедура. Прието е, че не се установява спорът във връзка с претендираните от НАП данъчни задължения да е приключил в полза на ответника, т. е. тези задължения да са отречени. От представения при повторното въззивно производство ревизионен акт от 23.12.2019г. въззивният съд е приел за установено, че по друга ревизия са установени задължения на ответника по ЗДДС за периода 11.2009г.-02.2011г. Приел е, че, тъй като не се твърди от ответника, а и няма данни този ревизионен акт да е бил обжалван и отменен, същият е влязъл в сила и с това съществуването на посочените публични задължения на ответника е установено по правно обвързващ начин, но, дори ревизионният акт да не е влязъл в сила, то отново се касае за спорни вземания. Наред с това въззивният съд е посочил, че данъчните задължения се пораждат по силата на закона, а ревизионният акт е едно от средствата за тяхното установяване. По тези съображения въззивният съд е приел за установено, че преди и по време на ликвидационното производство дружеството е имало спорни публични задължения за предходни периоди. Формирани са мотиви, че, независимо от погасяването на част от публичните задължения на ответника, поради изтичане на абсолютната 10-годишна давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК, са останали други установени и непогасени по давност публични задължения – тези за 2011г. и 2012г. По всички тези съображения въззивният съд е приел, че не са били налице предпоставките на чл. 273, ал. 1 ТЗ при вписване на заличаването на дружеството на 10.02.2014г., тъй като към този момент то е имало неуредени публични задължения, поради което извършеното заличаване е вписване на несъществуващо обстоятелство по см. на чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ.

касаторът е въвел и основанието за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

за съдържанието на мотивите на въззивната инстанция при решаването на спора по същество. Твърди противоречие с т. 19 ТР №1/2001 г., ОСГК на ВКС, което е постановено при действието на отменения ГПК от 1952 г. и уредения пълен въззив. В изложението следва изясняване как трябва да процедира съдът при приложение на чл. 272 ГПК (новосъздадено правило с кодекса от 2007 г.), което няма връзка нито с цитирания тълкувателен акт по приложението на ГПК от 1952 г., нито с постановеното от въззивния съд. В случая той сам е установил релевантните факти, в рамките на въззивното обжалване, като е обсъдил сам доказателствата по делото и е изложил свои правни заключения; не е препращал към съображенията на първостепенния съд по реда на чл. 272 ГПК.

са процесуалноправни и материално-правен. Поставените процесуални въпроси са следните: 1. При обективно кумулативно съединени искове следва ли решаващият съд (първоинстанционен и въззивен) да се произнесе по всеки един от тях? 2. Непроизнасянето на съда по всеки един от кумулативно съединените искове води ли до порок на съдебното решение от категорията на нищожност ли недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. първо-во и 2-ро ГПК? 3. Трябва ли въззивният съд да следи служебно дали първата инстанция се е произнесла по всички кумулативно свързани искове? 4. Има ли задължение въззивният съд като инстанция по същество служебно да даде указания на ищцовата/въззивната страна по въпроса за кумулативно съединени искове, предявени с ИМ, при положение че това не е сторено от първата инстанция с доклада по чл. 146 ГПК? 5. Длъжен ли е първоинстанционния съд в определението си по чл. 140 ГПК, който изрично е посочил, че има характер на проект за доклад по чл. 146 ГПК по делото, да отграничи обективно кумулативно съединени искове, предявени с исковата молба, и да даде конкретни указания за доказване на всеки един от тях? 6. Длъжен ли е решаващият съд да обсъди в мотивите си всички ищцови претенции? 7. Необходимо ли е въззивният съд да излага собствени мотиви, независимо от препращането към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК? 8. Следва ли съдът да приеме, че указанията в доклада не са изпълнени, респ. че ищцовата страна не е съобразила разпределената с доклада на съда доказателствена тежест, в случаите, когато указанията очевидно се отклоняват от исковата молба и се отклоняват от сочения в ИМ предмет; предпоставка ли са подобни указания за постановяване на очевидно неправилно решение, тъй като е ясно, че с доклада се очертава непълен и неточен предмет на делото; следва ли процесуалното поведение на страната да е съответно на указанията? Поставеният материално-правен въпрос е относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост (посочен в касационната жалба). Оплакванията по същество са, че решението е неправилно, защото е необосновано и в нарушение на чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, предл. първо и 3 ГПК).

Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, да ги прецени в тяхната съвкупност; да отговори на всички доводи и възражения на страните, както и да съобрази дадените указания в отменително решение на ВКС и да изложи в мотивите си обосновани правни изводи относно спорното материално право.

не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не са обусловили правната воля на съда, поради което нямат характеристиката на правни. В съответствие с възприетото в т. 1 ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, от значение за изхода на спора са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, обусловили правната воля на съда. В мотивите на този акт на нормативно тълкуване е направено ясно разграничение между общото селективно основание и предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение. Прието е, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. За да удовлетвори изискването за правен, въпросът следва да изхожда от решаващ мотив на въззивния съд, в обосноваване на крайния му извод. В случая решаващ и съответно обуславящ изхода на спора е изводът на съда, с който е отрекъл неравноправния характер на клаузата на чл. 6 от сключения между страните Договор за кредит, уреждащ размера на договорната лихва и предпоставките за променянето й, поради липса на ощетяване на ответницата като потребител при извършените от банката промени в лихвения процент. Предпоставилото въпросите несъгласие на касатора с направения от съда извод за установеност на вземанията на ищцовата банка е по правилността на съдебния акт, която е извън преценката в производството по чл. 288 ГПК.

За проверка допусната ли е очевидна неправилност в обжалваното решение в пресмятането на падежа на задължението на изпълнителя по процесния договор.

Предстои добавяне на анотация. Междувременно, моля, прочете пълния текст на съдебния акт.

във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/ Препращането към мотивите на първоинстанционното съдебно решение на основание чл. 272 ГПК освобождава ли въззивния съд от задължението да обсъди всички доказателства, възраженията на страните и да постанови свои мотиви, като изложи в решението фактическите си и правни изводи по съществото на спора, посочвайки въз основа на кои точно доказателства намира едни факти за установени, а други за недоказани, както и следва ли съдът да анализира всички доказателства по делото и да посочи на кои от тях дава вяра, кои не кредитира и защо и да постанови решението си след съвкупната им преценка? – твърди се противоречие с решение №6024/06.10.2021 г. по гр. д. №38/2021 г. на ВКС; 2/ Следва ли съдът да установи дали е извършено нарушение на трудовата дисциплина, включително при евентуално неизпълнение на задължения от страна на други работници/служители, имащи отношение към трудовата злополука и с оглед релевантните обстоятелства да прецени доколко това неизпълнение изключва дисциплинарната отговорност на работника – в случая И. С.? – твърди се противоречие с решение по гр. д. №2037/2017 г. на ВКС, ІV г. о., решение по гр. д. №15/2015 г. на ВКС, ІV г. о., решение по гр. д. №387/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение №1298/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение по гр. д. №3248/2013 г. на ВКС, ІV г. о.. Касаторът счита и че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, тъй като съдът не е анализирал всички събрани по делото писмени и гласни доказателства поотделно и в тяхната съвкупност.

1. Допустимо ли е изключение от правилото на чл. 131, ал. 3 ГПК, освен когато се касае за нови факти и обстоятелства /твърди се противоречие с решения на ВКС: №г. по гр. д. №2441/2015 г., I г. о. и №104/2015 г. по т. д. №3894/2013 г., I т. о./; 2. Длъжен ли е решаващият съд да обсъди всички представени от страните доказателства или може да прави това избирателно. Сочи се противоречие с решение №212/2012 г. по т. д. №1106/2010 г., ВКС, II т. о.

в противоречие с практиката на ВКС, както и въззивното решение е очевидно неправилно:

1. Следва ли да се считат за отчуждени по силата на самия регулационен план придадени по регулация места при действието на Закона за благоустройството на населените места в Княжество България /отм./ и необходимо ли е уреждане на регулационните отношения между собствениците с урегулирани имоти по този закон чрез придадени по регулация места или собствеността върху тях възниква по силата на закона; 2. Намират ли приложение нормите на пар. 6, ал. 2 и 4 и пар. 8, ал. 1 ПР на ЗУТ по отношение на дворищнорегулационни планове, приети при действието на Закона за благоустройство на населените места в Княжество България /отм./; 3. Нарушава ли се правото на собственост върху поземлен имот чрез строеж в него без учредено право на строеж и без съгласието на собственика му за извършване на строителството в него от друго лице и ако се приеме, че това е нарушение, може ли да се направи извод, че то е в интерес на собственика; 4. Такова действие само по себе си не доказва ли ограничаване на абсолютното вещно право на собственост върху един имот и не следва ли да се приеме, че когато е извършен незаконен строеж в чужд имот без съгласието на собственика, то естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика и не се нуждае от доказване степента на създадените за собственика пречки с извършеното строителство.

1. Допустимо ли е съдът да гради своите фактически и правни изводи въз основа на обстоятелства, въведени в производството чрез назначената по делото експертиза, която отразява данни от изследване, проведено без ползването на установени по делото факти и 2. Длъжен ли е въззивният съд да направи самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал и следва ли мотивировъчната част на съдебния акт да съдържа отговор на всички съществени въпроси, поставени за решаване по делото. Допълнителната селективна предпоставка е обоснована на: решение по гр. д. №652/2011 г. на ВКС, II г. о. и определение по гр. д. №3648/2017 г. на ВКС, III г. о. - по въпрос №1, а по втория въпрос – на ППВС №1/1953 г., ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС и решение №212/2012 г. на ВКС, II т. о. ПТП;

Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?

се твърди, че съдът е неглижирал задължението си да отговори на изложените във въззивната жалба доводи и да обоснове правните си изводи, излагайки самостоятелни мотиви, като се е задоволил единствено да препрати към мотивите на първоинстанционния съдебен акт. Тези оплаквания са бланкетни и не установяват поддържаното противоречие с цитираните решения, постановени от състави на ТК на ВКС по т. д.: №г., №823/2010 г. и №46/2012 г., в които се приема, че въззивният съд извършва самостоятелна преценка на доказателствата по делото и излага своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като е задължен да обсъди наведените във въззивната жалба доводи и възражения. Твърдението на касаторката, че окръжният съд направо е потвърдил изведените в първоинстанционното решение фактически и правни констатации, записвайки в мотивите, че същите са законосъобразни и обосновани не кореспондира с действителното съдържание на мотивите към обжалваното решение. Същото е основавано на вътрешното убеждение на съдебния състав за конкретната оценка на критериите от значение за най-добрия интерес на детето, които са критично изследвани, обсъдени и анализирани както поотделно, така и в тяхната съвкупност. Ясно е обективирана волята на съда по отношение елементите, които са от значение за оценката на най-добрия интерес на детето, тяхното съдържание в конкретния случай и как те са претеглени, за да се определи в полза на кого да бъде предоставено упражняването на родителските права. С това задължението за мотивиране на съдебния акт е изпълнено, а несъгласието на касатора с фактическите изводи на съда не представлява основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

въззивното решение противоречи на приетото в: решение №190/7.02.2020 г. по гр. д. №24/2019 г. на ВКС, І г. о., решение №7/19.01.2016 г. по гр. д. №4002/2015 г. на ВКС, ІІ г. о., решение №24/28.01.2010 г. по гр. д. №4744/2008 г. на ВКС, І г. о., решение №91/27.08.2015 г. по гр. д. №321/2015 г. на ВКС, ІІ г. о.

Необсъждането на доводите и твърденията, посочени в писмената защита, въззивната жалба и съдебно заседание на 19.03.2021г., просто нарушение на съдопроизводствените правила ли са, или съдът, противно на закона е решил, че посоченото в отговора преклудира всякакви по-нататъшни обсъждания и преценки на всички факти и обстоятелства по делото? Касаторът не сочи допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

не е разрешен и в противоречие със соченото в изложението решение №3/25.01.2016г. по гр. д.№3973/2015г. на I г. о. на ВКС, според което в отношенията между сънаследници, когато след смъртта на общ наследодател един от сънаследниците живее постоянно в съсобствения (сънаследствен) имот, той е единствен за него и семейството му, подобрява то и го надстроява и това пряко се възприема от другите наследници, които не се противопоставят в период от 10 години, то такива действия показват промяна на намерението за своене и придобиване по давност на владяния имот. Същото становище е възприето и в хипотеза, при която владението е било предоставено от собственика или владелец; а и лицето, на което е предадено извършва действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота като пристрояване и надстрояване, при което тези действия се възприемат от собственика, който не се противопоставя. В настоящия случай обаче данни за осъществяването на подобни факти и обстоятелства по делото не се съдържат, както е посочено в обжалваното решение, вкл. и в показанията на разпитаните по делото свидетели, които подробно са възпроизведени от първоинстанционния съд, а към тази констатации въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 ГПК – св. М. С. и св. С. А. са категорични, че С. Т. е ходил при майка си А. С. И., когато била жива (до 2008г.); според св. М. А. и св. Т. П., А. С. И. живеела в имота сама, К. С. Т. и С. Т. идвали само на гости да я видят, като впоследствие за нея се грижел Т. Т.; според св. С. А. отношенията между двамата братя Т. Т. и С. Т. били нормални (когато били живи родителите им Т. живеел в сутерена, а напоследък живеел в [населено място]); св. С. А. твърди, че имотът се заключвал отвън (с три врати) заради набезите на циганите. Категорични данни в показанията на свидетелите Т. Т. да е построил първоначално няколко стаи, а впоследствие заедно със собствениците на втория етаж и цялата жилищна сграда със свои средства в показанията на свидетелите не се съдържат. Не се съдържат данни и за извършвани от този съделител подобрения, които да сочат на действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота.