с твърдение, че са от значение за изхода на делото във въззивната инстанция, както и че по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както следва: 1. Дължи ли застрахователят обезщетение за неимуществени вреди на пострадалото лице, които са резултат от хронични заболявания с установен произход преди датата на настъпването на ПТП, но с патологични проявления в здравословното състояние няколко месеца след застрахователното събитие и доказано доминират“ над получените от ПТП травматични увреждания? По същия въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с ППВС №4/1968 г.; 2. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 53 ЗЗД и при прилагане принципа за справедливост длъжен ли е въззивният съд да съобрази създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, към датата на увреждането? Твърди се противоречие на въззивното решение с т. 11 и р. II към мотивите към нея от ППВС №4/68 г., и основаната на него практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение №210 от 15.01.2019 г. на ВКС по гр. д. №174/2018 г. на Трето г. о., ГК, решение №100 от 08.07.2019 г. по гр. д. №2682/2018 г. на Четвърто г. о., ГК, решение №270 от 16.02.2018 г. по гр. д. №284/2017 г. на Четвърто г. о., ГК на ВКС и други; 3. Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, дерогира ли разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение? За този въпрос се твърди, че е разрешен в отклонение от задължителната практика на ВКС, изразена в т. 19 ТРОСГТКВКС №1/2001 г., както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – решение №157/08.11.2011 г. на ВКС по т. д. №823/2010 г. на Второ т. о., ТК, решение №324/22.04.2010 г. по гр. д. №1413/2009 г. на Четвърто г. о. на ВКС, ГК и решение №237/24.06.2010 г. по гр. д. №826/2009 г. на Четвърто г. о. на ВКС, ГК; 4. Когато въззивният потвърждава първоинстанционното решение при съвпадение само на фактическите му констатации и крайния резултат от решаващата му дейност, но се отклонява от правните констатации на първоинстанционния съд, длъжен ли е да формира собствени решаващи мотиви по същество на спора или може да мотивира решението си, като препрати към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК? Сочи се противоречие на въззивното решение по този въпрос с решение №346/25.11.2011 г. на ВКС по гр. д. №1387/2010 г., Трето г. о., ГК, решение 643/12.10.2010 г. на ВКС по гр. д. №1246/2009 г. на Четвърто г. о., ГК, решение №443/10.07.2012 г. на ВКС по гр. д. №596/2010 г. на Първо г. о., ГК; 5. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да се произнесе по спорния предмет, отговаряйки на всички доводи и възражения на страните? По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната за съдилищата практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение №409/28.02.2013 г. на ВКС по гр. д. №59/2011 г. на Първо г. о., ГК, решение №36/07.08.2015 г. на ВКС по т. д. №465/2014 г. на Второ т. о., ТК, решение №88/06.07.2017 г. на ВКС по т. д. №3114/2015 г. на Първо т. о., ТК, решение №296/05.04.2017 г. на ВКС по гр. д. №1776/2016 г. на Четвърто г. о., ГК, решение №63/17.07.2015 г. на ВКС по т. д. №674/2014 г. на Второ т. о., ТК, и други.