дали страните са желаели сключеният между тях договор с н. а.№53, н. д.46/2019г. за покупко- продажба на ½ ид. ч. от УПИ [населено място], с идентификатор................... по КККР на [населено място], с адрес: [улица], с площ от 823кв. м., да породи вещноправното си действие. Приел е, че е валидно направеното изявление в обратното писмо, като е посочил, че възражението за нищожност на обратното писмо е просрочено, защото е заявено след сроковете по чл. 263, ал. 1, вр. чл. 261 и чл. 266, ал. 2 ГПК. Пред вид несвоевременността на направеното възражение, въззивният съд е извършил преценка за нищожност само съобразно изискванията на ТР №1/27.04.2022г. по т. д.№1/2020г. на ОСГТК на ВКС, приемайки че от самото обратно писмо не могат да се установи нарушение на нито една от нормите на чл. 141, ал. 1 ТЗ, чл. 142, ал. 1 ТЗ, чл. 137, ал. 1, 4 и 5 ТЗ, чл. 127 и чл. 129, ал. 1 ТЗ. Не е възможно да се установи и целта на обратното писмо, за да е възможна преценка дали се накърняват добрите нрави. Въззивният съд се е позовал на конкретно посочената от него съдебна практика, което е възприел, съгласно която - характер на „обратно писмо“ и съответно пълно доказателство относно симулативността на сделката може да има и документ, който е съставен само от страната, на която привидността се противопоставя /а не от двете страни по сделката/, включително и след сключване на сделката, стига този документ да разкрива по несъмнен начин волята на тази страна, че правните последици от сделката ще бъдат само афиширани, без да се желае да настъпят. Законът не поставя изискване за времето на съставяне на документа, разкриващ симулацията /може да е преди, по време или след сключване на симулативната сделка,/, нито изисква документът да е подписан и от двете страни. Достатъчно е той да изхожда от страната, която оспорва доводите за привидност и „обратното писмо“ по несъмнен начин да разкрива волята на съставилата го страна - сделката да не произведе правните си последици. За пълнота на изложението е посочил, че дори и представеното и изрично наименовано като „обратно писмо“ - да се цени само като начало на писмено доказателство, то по делото са налице достатъчно други доказателства, които в съвкупност да подтвърдят извода за симулативност на сделката. Това е така, защото с гласни доказателства е установено от дъщерята на ищците, свидетелката Р., че ищците не са имали намерение да прехвърлят имота на фирмата на сина си. Обратното писмо е изготвено, за да е сигурен ищеца, че той и съпругата му остават собственици на земята, а и изявлението на купувачът по сделката, декларирано с нотариална заверка на подписа му в обратното писмо, потвърждава че и той не е имал намерение да придобива собствеността чрез покупка. Във връзка с възражението за недопустимост, въззивният съд изрично е посочил, че доколкото ищците са страни по сделката, за тях е налице правен интерес от предявяване на иска. Съдът е констатирал, че едва с въззивната жалба /т. е. след изтичане на преклузивния срок/ е въведено и възражението, че с влязло в сила решение по друго дело /гр. д.№3189/2019г. на БРС/ е бил отхвърлен иска на същите ищци против същия ответник за прогласяване нищожност на същата сделка и в това производството страните е следвало да изчерпят всички факти, на които основават претенцията си за нищожност на сделката. Доколкото се касае за възражение за недопустимост, въззивният съд го е разгледал и го е приел за неоснователно с аргумента, че съгласно ТР №1/27.04.2022г. по т. д.№1/2020г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен служебно да следи за нищожността на сделките само, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В случая това не е така, защото влезлият в сила акт е бил с правно основание чл. 26, ал. 1, изр. 3 – противоречие с добрите нрави и чл. 33, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, а настоящият е предявен на различно правно основание /по чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. последно ЗЗД/ и изисква преценка на съвсем различни предпоставки.