1. „Длъжен ли е въззивният съд да направи своите фактически и правни изводи по делото, като вярно посочи всички допустими и относими доказателства, твърдения, възражения и доводи на страните и ги обсъди правилно в тяхната съвкупност и взаимовръзки?“, по който поддържа разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №153 от 03.02.2017 г. по т. д. №3372/2015 г. на Първо т. о.; решение №51 от 01.07.2021 г. по гр. д. №1854/2020 г. на Първо г. о.; решение №98/20.05.2013 г. по гр. д. №520/2012 г. на Четвърто г. о.; решение №13 от 03.02.2022 г. по гр. д. №1979/2021 г.; решение №31 от 01.03.2018 г. по гр. д. №1532/2017 г. на Второ г. о., и решение №180/26.07.2017 г. по гр. д. №4061/2016 г., и 2. „Необходимо ли е да приеме наследството си по опис наследник по закон, за да добие правото да претендира за запазената си част от него, при положение, че наследодателят му се е разпоредил приживе чрез прикрити с продажби и пълномощни дарения, изчерпващи цялото му имущество?“, по който не посочва актове на ВС или на ВКС, на които въззивното решение противоречи. Навежда и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност, изразяваща се в неправилна преценка от въззивния съд на приетите доказателства и в произволното кредитиране на гласните доказателства, при което са игнорирани относими доказателства, и в противоречащия на правната доктрина и съдебна практика фактически извод, че ищецът не е провел успешно пълно и главно доказване на твърдяната относителна симулация на процесните продажби, доколкото когато трето лице спрямо страните по атакуваната като симулативна сделка не притежава „обратно писмо“ /пряко доказателство/, единственият начин да установи исковата си претенция е да използва система от много косвени доказателства, което счита, че е сторил по настоящото дело.