по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а и такъв не може да бъде уточнен и конкретизиран от касационната инстанция, съобразно разрешенията в т. 1 ТР №1 от 19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Както в частната касационна жалба, така и в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към нея, се съдържат единствено оплаквания за неправилност на обжалваното определение, свързани с преценката за недопустимост на предявения инцидентен установителен иск. Проверката за правилността на атакуваното определение ще се извърши само ако същото бъде допуснато до касационно обжалване. Тъй като жалбоподателят не е формулирал правен въпрос, разрешен от въззивния съд и обусловил решаващите правни изводи, само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се разглежда наличието на допълнителната предпоставка, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За пълнота следва да се допълни, че в случая уволненият служител иска отмяна на уволнението, възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и заплащане на обезщетение поради незаконно уволнение. Не може да има съмнение, че съдът е сезиран с трудов спор по смисъла на чл. 357, ал. 1 КТ. Заповедта на изпълнителния директор на едно дружество за дисциплинарното уволнение на работника или служителя не съставлява волеизявление на административен орган в изпълнение на делегирани му със закона властнически правомощия, респ. създаващо правоотношение на власт и подчинение. По своята правна същност това волеизявление е от гражданскоправно естество на работодател, а не е административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Съгласно чл. 357, ал. 1 КТ споровете между работника/служителя и работодателя относно прекратяването на трудовите правоотношения се квалифицират като трудови и уволненото лице разполага с право на иск за отмяна на незаконното уволнение, а не за прогласяване недействителността на административен акт. В този смисъл и решение №137/25.3.2011г. по гр. д. №1112/2010г. на IV ГО на ВКС, с което въззивният съд изцяло се е съобразил.