„1. Договорната отговорност по чл. 79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, при наличието на действителен, валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за обезщетение за неоснователно обогатяване в тази хипотеза?; 2. Може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електроразпределителната мрежа да има и друг, недоговорен източник /смесен фактически състав от договор и от административен акт/ и ако може кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане –договорът или юридическите факти с извъндоговорен характер?; 3. Може ли да се счита за отпаднало основанието на действащ договор за услуга между страните при наличие на точно изпълнение и от двете страни /доброволно плащане и оказване на услугата/? Допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договора с решение на регулаторен орган?; 4. Представлява ли предварителното изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието и допустим ли е в тази връзка иск за неоснователно обогатяване, поради отпаднало основание?; 5. Допуска ли действащото законодателство договаряне на размер на цената за услугата достъп до разпределителна мрежа за производители, различни от определени от ДКЕВР? Императивни ли са нормите на чл. 30, ал. 1 и ал. 2, чл. 31, т. 2, т. 8, чл. 32, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ? Пределни или фиксирани са цените за достъп според чл. 36а ЗЕ?; 6. Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него? Има ли значение фактът на предоставяне на услугата и нейното заплащане от страните?; 7. След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай, че ищецът иска връщане на платеното?; 8. Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти?“ В изложението във връзка с поставените въпроси касаторът се позовава на произнасянето от въззивния съд по недопустим иск. По отношение на въпроси №1 и №8 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с ППВС №1/1979 г., решение №451 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. №844/2009 г. и решение №246/27.05.2011 г. на ВКС по т. д. №1265/2010 г. – първи въпрос, ППВС №1/1953 г., Тълкувателно решение №1 от 4.01.2000 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение №1/2013 г. – осми въпрос. Касационният жалбоподател заявява за въпросите №3, №5 и №6 основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /ред. до изм., ДВ, бр. 86/2017 г./, като твърди, че са решавани противоречиво от съдилищата и цитира конкретни актове на различни по степен съдилища. От значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото касаторът сочи въпроси №2, №4, №5, №6 и №7.