Решение № 536 от 17.07.2012 г. по гр. д. № 215/2011 г.

0 Shares

Анотация

Въпрос
Споразумението съставлява ли пречка за предявените по делото претенции?

Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети декември две хиляди и единадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
БОЙКА СТОИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ:
СТОИЛ СОТИРОВ, МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

при участието на секретаря Цветанка Найденова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 215 по описа за 2011г. и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290 ГПК, образувано по касационната жалба на адвокат Г. като процесуален представител на А. П. Б. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд /ПОС/ от 26.Х.2010г. по в.гр.д. № 1941/2010г. Касационно обжалване на решението е допуснато с определение № 1174 от 12.IХ.2011г. на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса споразумението съставлява ли пречка за предявените по делото претенции.

Ответникът по касационната жалба [фирма] П. не е заел становище пред настоящата инстанция.

За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ взе предвид следното:

С атакуваното решение ПОС е потвърдил решението на ПРС от 19.IV.2010г. по гр.д. № 7124/2009г., с което са отхвърлени предявените от А. П.Б. срещу [фирма] искове за присъждане на обезщетения за вреди от трудова злополука: 8000лв. – за неимуществени вреди, претърпени в момента на травматичното увреждане, изразяващи се във физическа болка и страдания от счупванията на двете бедрени кости, от контузията на главата и от счупването на носните кости; 7000лв. – за неимуществени вреди, претърпени по време на операциите и следоперативното възстановяване движението на долните крайници, изразяващи се във физически болки и страдания и психически такива, свързани със страха дали ще се възстанови движението на крайниците, усещането за непълноценност от невъзможността да се грижи за себе си и семейството; 7000лв. – за неимуществени вреди в резултат на причинените след операциите и до настоящия момент болки и страдания от ненапълно възстановеното движение на крайниците, затрудненото дишане, свързано със счупване на носните кости, липса на обоняние, връщане на храна през носните кухини, неприятното изживяване от променения външен вид на лицето, негативните реакции от вида му при среща с близки, усещането за непълноценност от невъзможността да се грижи за себе си и за семейството си; 1366.13лв. – за имуществени вреди, изразяващи се в разлика между трудово възнаграждение и обезщетение за временна нетрудоспособност за периода 10.III.2008г. – 03.II.2009г.

За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът на 10.III.2008г. е претърпял трудова злополука, че за обезщетяване на вредите му от нея /имуществени и неимуществени/ е образувал преди настоящото друго дело /гр.д. № 2988/2008г./, че е оттеглил исковете по това дело поради сключването с ответника на 01.ХII.2008г. на извънсъдебно споразумение, по което ответникът се задължил да му заплати 3500лв. от датата на злополуката до 31.Х.2008г., а от 01.ХI.2008г. до 01.ХI.2011г. да му заплаща ежемесечно по 500лв. или за този период общо 18000лв., като в споразумението не е посочено за какви вреди са тези обезщетения, но е уточнено, че в тях не се включват разходите за операция, лечение, рехабилитация, медикаменти и помощни средства, които ответникът приел да заплаща отделно, и е уговорено, че със сключването на споразумението страните уреждат отношенията си и Б. няма право да търси по съдебен ред имуществена и неимуществена отговорност от работодателя за вредите от злополуката, с изключение на случаите на неизпълнение на споразумението. Прието е при тези обстоятелства, че със споразумението, което представлява договор за спогодба по чл.365 от ЗЗД, страните са прекратили спора по предишното дело, като чрез взаимни отстъпки са уредили въпроса за подлежащите на обезщетяване вреди от трудовата злополука, в т.ч. имуществени и неимуществени. Споделен е изводът на първоинстанционния съд, че споразумението е погасило възможността на ищеца да претендира присъждане на заявените по делото обезщетения и че за него съществува възможността да търси от ответника изпълнение на споразумението, но това е иск, различен от предявения по чл.200 от КТ. Не е споделено твърдението, че предмет на споразумението са само вредите до момента на подписването му и за периода 01.ХI.2008г. – 01.ХI.2011г. Такъв извод не следва от споразумението, а и общия принцип е, че неимуществените вреди от трудова злополука се обезщетяват не до определени моменти и периоди, а еднократно, вземайки предвид характера на травмата, тежестта й и продължителността на необходимото лечение, остатъчните прояви на увреждането за в бъдеще и прогнозата за проявлението му занапред, единствено ексцес би бил основание за присъждане на ново обезщетение, уговореният период в споразумението е такъв във връзка с разсрочено плащане, а не в смисъл, че обезщетението включва само вредите, претърпени през този период, но дори да се приеме противното, тъй като периодът не е изтекъл, а претендираните по настоящото дело вреди са за периода от момента на травмата до завеждането на делото, явно не се касае за вреди, необхванати от споразумението. Тъй като споразумението, касаещо правоотношението за вреди от злополуката, е изцяло идентично с претендираните по настоящото дело, то обвързва страните и съда, поради което е неоснователно твърдението във въззивната жалба, че следвало да се присъди разликата между договорения размер и претендирания по делото, който размер бил справедливия, а ищецът със споразумението бил извършил отказ от права, който е недействителен. Депозираната от ищеца в последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд молба, съдържаща изявление към съда, че счита договора за развален поради неизпълнението му, не е изявление по чл.87 ал.2 от ЗЗД до ответника за развалянето на споразумението. Освен това, в срока по чл.143 от ГПК ищецът не е сочил, че основава иска си на разваляне на договора, а че е предприел действия пред съд за изпълнението му чрез обезпечаване на бъдещ иск и че настоящите му претенции са за вреди извън договорените.

По въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ III ГО вече се е произнесъл по реда на чл.290 и следв. ГПК с решение № 578/19.Х.2010г. по гр.д. № 603/2009г. Прието е в решението, че споразумението, постигнато между пострадалия при трудова злополука и работодателя, отговорен по чл.200 КТ, обвързва страните и не може да бъде изключено от института на доброволното уреждане на спорове между тях по аргументи, че правоотношението е трудово или че естеството на правата и задълженията при отговорността по чл.200 КТ не позволява договаряне; че е неприложим принципа за „по-благоприятното положение на работника“ при договаряне с работодателя, но от решаващо значение е принципната забрана за предварителен отказ от права; че в предмета на споразумението е недопустимо да се включва или да се извлича по тълкувателен път отказ от обезщетение от страна на правоимащия за онези вреди, които ще настъпят и ще бъдат надлежно констатирани впоследствие във връзка с увреждането; че решаващо за обема задължения на работодателя не е заместването на доходите, от които работникът има нужда, а изискването за обезщетение за всички вредни последици от трудовата злополука в рамките на имуществената отговорност при непозволено увреждане, но страните могат да постигнат обвързваща уговорка по отношение размера на обезщетенията и вида им, като при всеки конкретен случай подлежи на изясняване кои вреди са в обема на уговореното обезщетение, които по правило са настъпилите и проявили се преди сключването на споразумението или предвидените за срока на неговото действие, но не и тези, които не са могли да бъдат предвидени, съобразени и уговаряни като предмет на спогодбата. Това разрешение на поставения въпрос настоящият състав на ВКС на РБ напълно споделя. При наличието на валидно извънсъдебно споразумение пострадалият при трудова злополука работник не може да претендира чрез иск с правно основание чл.200 КТ присъждане на обезщетения за имуществени и/или неимуществени вреди, които са предмет на споразумението. При неизпълнение на споразумението от страна на работодателя работникът може да защити правата си по предвидения в чл.79 и следв. ред.

Касационната жалба е неоснователна.

С оглед отговора на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, законосъобразно въззивният съд е приел, че предявените искове по чл.200 КТ са неоснователни. Несъмнено и безспорно установено е по делото, че между страните на 01.ХII.2008г. е сключено споразумение, с което работодателят – ответник се е задължил да заплаща на ищеца обезщетение във връзка с трудовата злополука по 500лв. месечно през периода 10.III.2008г. /датата, на която злополуката е станала/ – 01.ХI.2011г., или общо 21500лв.; изрично е уговорено, че в тази сума не се включват разходите за операция, лечение и рехабилитация, както и че тези разходи също се поемат от работодателя. С оглед и уговорката, че „със сключването на споразумението работникът няма право да търси от работодателя имуществена и неимуществена отговорност по повод трудовата злополука на 10.III.2008г. нито по съдебен, нито по какъвто и да е друг начин, с изключение на случаите, свързани с неизпълнение на споразумението“, обосновано въззивният съд е приел /а това е видно и от изявленията на ищеца в исковата молба и в касационната му жалба/, че така определеното от страните обезщетение покрива както имуществените вреди, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение и получаваното обезщетение за временна нетрудоспособност, така и неимуществените вреди, претърпени, предвидени и взети предвид към момента на сключването на договора. Несъмнено е и че предявените по настоящото дело претенции – за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в момента на увреждането – болки и страдания от счупването на двете бедрени кости, от контузията на главата и от счупването на носните кости; за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени по време на операциите /извършени преди сключването на споразумението/ и след оперативното възстановяване движението на крайниците, изразяващи се в болки и страдания, свързани и със страх дали ще се възстанови движението на крайниците, усещането за непълноценност от невъзможността за грижа за себе си и за семейството; обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания след операциите и до 16.ХII.2009г. /датата на депозиране в съда на молба-становище – виж и докладът по делото по чл.146 ГПК на първоинстанционния съд/ от ненапълно възстановеното движение на крайниците, затрудненото дишане, свързано със счупването на носните кости, липса на обоняние, връщане на храна през носните кухини, неприятното изживяване от променения външен вид, негативните реакции от вида при среща с близки, усещането за непълноценност във връзка с невъзможността за грижа за себе си и за семейството, и обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение и обезщетението за временна нетрудоспособност за периода 10.III.2008г. – 03.VII.2009г., съвпадат с вредите, предмет на уговорените в споразумението обезщетения – част от тях са претърпени преди споразумението, а другата част са предвидени с него и взети предвид като закономерна последица от уврежданията /виж в тази връзка и изявленията в касационната жалба /. При това положение защитата си във връзка с тези вреди ищецът може да реализира чрез привеждане в изпълнение на споразумението /което по силата на чл.20а ал.1 ЗЗД има силата на закон за страните/ по предвидения в закона ред или чрез търсене на вредите от неизпълнението му в други производства /тъй като такива претенции в настоящото не са заявени/, но не и чрез предявените по разглежданото дело искове с правно основание чл.200 КТ. На това основание може да се търсят само вредите – имуществени и неимуществени, които са извън обема на уговореното обезщетение, в т.ч. и такива вследствие влошаване на здравословното състояние във връзка с трудовата злополука /ексцес/. Предявените в случая претенции обаче не се основават на такива твърдения.

Неоснователни са оплакванията в касационната жалба. Правилни са изводите на въззивния съд, че от споразумението не следва, че негов предмет са само неимуществените вреди, настъпили до момента на сключването му; че неимуществени вреди се обезщетяват не до определени моменти и за определени периоди, а еднократно, при съобразяване характера на уврежданията, тежестта и продължителността на лечението и предвидимите прояви на уврежданията в бъдеще; че предявените искове са само с правно основание чл.200 КТ, а не и по чл.79 и следв. ЗЗД /виж в тази връзка изричното изявление на ищеца чрез процесуалния му представител в с.з. на 23.II.2010г., че претенциите не се основават на споразумението от 01.ХII.2008г. Следва да се отбележи още, че изявлението на ищеца в молбата – становище от 18.III.2010г., че счита споразумението за развалено поради неизпълнението му от ответника, е направено след първото по делото съдебно заседание, само в което по силата на чл.214 ГПК може да се измени основанието на предявения иск, както и че не е заявена претенция, основана на неизпълнението, и изменение не е поискано/; че споразумението не е пречка да се претендират обезщетения за вреди, които не са включени в предмета му, въпреки уговорката в него, че ищецът няма право да търси от работодателя имуществена и неимуществена отговорност по повод трудовата злополука. Няма предвидена в закона пречка за определяне по споразумение между страните на обезщетение за неимуществени вреди. С оглед изложените съображения не е от значение за спора непроизнасянето на въззивния съд по оплакването във въззивната жалба на Б. за недопуснатото от първоинстанционния съд увеличение на размерите на претенциите за неимуществени вреди, а и това не обуславя недопустимост на въззивното решение.

Ето защо и на основание чл.293 ал.1 ГПК атакуваното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед този извод и съобразно чл.78 ал.1 ГПК на касатора не се следват разноски.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решението на Пловдивския окръжен съд, гражданско въззивно отделение, Х състав, № 1454 от 26.Х.2010г. по гр.д. № 1941/2010г.

Решението е окончателно.


Свързани съдебни актове


Цитирани норми