Решение № 463 от 21.01.2012 г. по гр. д. № 13 / 2011

0 Shares

Анотация

Въпрос
За валидността на решението на поземлената комисия за възстановяване на правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ върху имотите по исковата молба.

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на седемнадесети ноември две хилбяди и единадесета година в състав:

Председател:
Добрила Василева

Членове:
Маргарита Соколова, Гълъбина Генчева

При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 13/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от З. В. Т. и В. В. С. чрез адвокат И. М. от АК [населено място], срещу въззивното решение № 999 от 02.07.2010 г. и решение № 1497 от 01.11.2010 г. /по чл. 192, ал. 2 ГПК-отм./ по в. гр. д. № 2254/2009 г. на Пловдивския окръжен съд. К. поддържат наличие на касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.

Ответниците по касация В. К. Б. и С. С. Б. не са взели становища.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното решение в сила е оставено решение № 1155 от 07.05.2009 г. по гр. д. № 156/2008 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите искове по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за установяване правото на собственост върху недвижими имоти № 25 и № 26 от масив 182 по плана на стопанския двор на [населено място] поле, първият с площ 1.126 дка, идентичен с УПИ ХІІІ-25 – складова и производствена дейност от кв. 1, а вторият с площ 1.000 дка, идентичен с УПИ ХІІ-26 – складова и производствена дейност от кв. 1 по действащия план на селото.

За да отхвърли исковете, въззивният съд приел, че ищците -наследници на В. В. С., починал на 17.01.1981 г., не се легитимират за собственици на възстановени по реда на ЗСПЗЗ земи, тъй като решение № 6300 от 12.01.1996 г. на поземлената комисия е постановено без заявление от правоимащите лица за спорните имоти и следователно е нищожно. Не може да се приеме и, че подписите на членовете на поземлената комисия касаят именно решението, на което ищците се позовават, доколкото втората страница, върху която те са поставени, е по преписка за възстановяване на други лица. Затова и посоченият административен акт не се явява редовен от външна страна в качеството му на официален документ и не може да се приеме, че надлежно удостоверява претендираните въз основа на него права на собственост.

По заявеното в условията на евентуалност придобивно основание – давностно владение върху спорните имоти, за които са съставени актове за държавна собственост, съдът приел, че съгласно пар. 1, т. 3 от ПЗР на ЗОСОИ давността започва да тече от 18.11.1997 г., но е спряна с пар. 1 на ЗДЗС, считано от 01.06.1996 г. Доколкото не може да се говори за добросъвестно владение, то признатата правна възможност по чл. 79, ал. 2 ЗС за кратката придобивна давност не намира приложение, а десетгодишната придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС не е могла да изтече.

Неустановената материалноправна легитимация на ищците е приета като достатъчно условие за отхвърляне на исковете, без това да означава според въззивния съд установена материалноправна легитимация на ответниците.

С определение № 660 от 30.06.2011 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за валидността на решението на поземлената комисия за възстановяване на правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ върху имотите по исковата молба.

Възстановяването на правото на собственост върху земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ се извършва с акт /актове/ на специализирания административен орган по поземлената собственост – поземлената комисия, сега общинската служба по земеделие. Правото на собственост се възстановява в полза на правоимащите, доколкото те са го заявили – чл. 13, ал. 1 ППЗСПЗЗ, и след изпълнение на определена процедура от оправомощения орган. Поради това то не се възстановява по силата на закона. До произнасянето на поземлената комисия никое лице не може да се легитимира като собственик на определен имот, тъй като отнапред не може да се каже дали правото ще бъде възстановено; по кой от двата уредени в закона начини: в стари, съществуващи или възстановими, реални граници или в нови, определени с план за земеразделяне, реални граници; при кои съседи; в какви граници и площ – т. е. точното му местоположение върху земната повърхност. Собствеността се възстановява от момента, в който земята е индивидуализирана с решение по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ или по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ.

Същевременно, за да породи правните последици, към които е насочено – възстановяването на правото на собственост върху земеделска земя, решението на административния орган следва да отговаря на изискванията за валидност, едно от които е то да бъде подписано.

Дали решението за възстановяване на правото на собственост върху земеделска земя по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ е валидно, е въпрос и на фактическо установяване, след преценка за съответствие на административния акт със законоустановените изисквания. С оглед на това становище настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното:

С протоколно решение № 09-300/1992 г. на Общинската поземлена комисия при Община «Р.» [населено място], приложено на л. 165 от първоинстанционното дело, е признато право на възстановяване общо върху 30.500 дка земеделски земи, от които 9.000 дка в землището на [населено място], 7.000 дка в землището на [населено място] поле и останалите – в землището на [населено място].

С оглед данните, че преписката, съхранявана в общинската служба по земеделие във връзка с възстановяване на земеделските земи на наследниците на В. С., е непълна, не може да се приеме, че административният орган не е бил валидно сезиран със заявление по чл. 13, ал. 1 ППЗСПЗЗ, нито пък, че решението на поземлената комисия не е подписано от постановилия го състав.

Независимо от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че решението от 12.01.1996 г. на поземлената комисия не е годно основание за придобиване от ищците на правото на собственост по смисъла на чл. 77 ЗС и във връзка с разясненията, дадени в ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС.

Решенията на поземлената комисия, сега общинска служба по земеделие, са стабилни индивидуални административни актове, които не могат да се отменят или изменят от органа, който ги е издал. Затова нищожно е решението, постановено при незачитане стабилитета на предходно валидно произнасяне, освен ако то бъде отменено или изменено по предвидените за това извънредни способи за защита, при явна фактическа грешка – чл. 14, ал. 6 ЗСПЗЗ, в хипотезата на чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ и тази на чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ – при влязло в сила решение по спор за материално право с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, с което е отречено възстановяването на собствеността по отношение на ползуващите се от него лица.

Трайната съдебна практика приема, че в спора за собственост към настоящия момент, по какъвто е постановено обжалваното решение, следва да се осъществи косвен съдебен контрол и да се обсъди преюдициалният въпрос за законосъобразността на акта с реституционен ефект.

Данните по делото сочат, че по искането за възстановяване на земеделски земи в землището на [населено място] поле е постановено решение по чл. 18ж, ал. 2 ППЗСПЗЗ и след приложен коефициент за редукция 0.95 подлежащи на възстановяване са 6.650 дка, а разликата от намалението – 0.350 дка – на обезщетяване.

С решение № 06300 от 04.12.1994 г. на поземлената комисия при община «Р.» на основание чл. 27 ППЗСПЗЗ по влязъл в сила план за земеразделяне за землището на [населено място] поле, са възстановени имот № 050087 – нива с площ 2.450 дка и имот № 050092 – нива с площ 4.216 дка, двете ІV категория и в м. «Св. К.»; а с решение № 786Ж от 18.05.2001 г. на поземлената комисия, издадено въз основа на решение № 0606 от 30.05.1994 г. по чл. 19, ал. 6 ППЗСПЗЗ, е определено правото на обезщетение за невъзстановената собственост върху 0.350 дка с поименни компенсационни бонове.

Горните обстоятелства са установени със заключението на вещото лице В. Г. /л.л. 96-100 от въззивното дело/, което е възприето от въззивния съд като компетентно изготвено и неоспорено от страните, както и от удостоверение № 362 от 29.06.2009 г. на ОСЗГ «Р.» – П. /л.л. 107-109 от същото дело/, писмо изх. № 11-01/172 от 17.12.2008 г. и решение № 786Ж/2001 г. на същата служба /л.л. 144 и 161 от първоинстанционното дело/, които не са оспорени от страните. С оглед на тези данни следва да се приеме, че ищците-касатори не са собственици на имотите по исковата молба, тъй като издаденото в тяхна полза решение от 1996 г., без да е отменено предходното решение от 1994 г. за възстановяване въз основа на влязъл в сила план за земеразделяне, е нищожно.

Като е отрекъл претендираното от ищците право, макар и на други основания, въззивният съд в крайна сметка е формирал правилен краен извод по спорния въпрос дали ищците се легитимират за собственици с решението от 1996 г., и затова няма основания постановеният от него съдебен акт да бъде отменян в тази част.

В касационната жалба се поддържа оплакване за това, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, доколкото е обсъдил и основание за придобиване на правото на собственост, каквото ищците не са поддържали, а именно придобивна давност. Действително, мотивите към обжалваното решение съдържат съображения и по това основание, първоначално заявено при условията на евентуалност, и независимо, че в диспозитива на съдебния акт няма разграничение на основанията на претендираното право, решението следва да бъде обезсилено като недопустимо в частта, с която съдът се е произнесъл и по него – касационно отменително основание по чл. 281, т. 2 ГПК. Изводът се налага от изричните им изявления на л.л. 13-14 от първоинстанционното и л. 19 от въззивното дело, че не поддържат основанието по чл. 79 ЗС.

В останалата част обжалваното въззивно решение като правилно по крайния си резултат следва да бъде оставено в сила.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА въззивното решение № 999 от 02.07.2010 г. по в. гр. д. № 2254/2009 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявени от З. В. Т. и В. В. С. срещу В. К. Б. и С. С. Б. искове за ревандикация на недвижими имоти № 25 и № 26 от масив 182 по плана на стопанския двор на [населено място] поле, първият с площ 1.126 дка, идентичен с УПИ ХІІІ-25 – складова и производствена дейност от кв. 1, а вторият с площ 1.000 дка, идентичен с УПИ ХІІ-26 – складова и производствена дейност от кв. 1 по действащия план на селото, като придобити на основание придобивна давност.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 999 от 02.07.2010 г. и решение № 1497 от 01.11.2010 г., постановено по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК /отм./, по в. гр. д. № 2254/2009 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявени от З. В. Т. и В. В. С. срещу В. К. Б. и С. С. Б. искове за ревандикация на същите недвижими имоти като придобити въз основа на възстановяване по ЗСПЗЗ с решение № 6300 от 12.01.1996 г. на поземлената комисия при община «Р.» [населено място].

Решението е окончателно.


Свързани съдебни актове


Цитирани норми