Решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г.

0 Shares

Анотация

Въпрос

В случай на разпореждане с предмета на спора в хода на делото и при условие на формирана на основание чл. 221 ГПК /отм./, съответно чл. 226 ГПК сила на присъдено нещо по отношение на приобретателите, закупили имота от ищец по делото, постановяването на съдебен акт, с който е установено, че продавачите не са били собственици на имота, отразява ли се и по какъв начин на установеното от тях владение ?

Относно начина, по който съдът следва да извърши преценка на събраните по делото гласни доказателства, както и по въпроса за необходимостта да бъдат обсъдени във въззивното решение всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, включително за наличие на самостоятелни обекти в сградата, както и за погасяване на част от исковата претенция по предявения иск за заплащане на обезщетение по давност.

Ако не е установено ищците да са владели имота след 2009г., поради което предявяват иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване, може ли да бъде уважен предявеният ревандикационен иск, основан на твърдение за придобиване правото на собственост върху имота по давност?


Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на десети декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теодора Нинова

ЧЛЕНОВЕ:
Светлана Калинова, Борис Илиев

при участието на секретаря Даниела Цветкова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова

гражданско дело № 3897 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПКчл. 293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Земеделска кооперация за производство и услуги „М.“ срещу въззивното решение на Бургаския окръжен съд, постановено на 14.05.2015г. по в.гр.д.№376/2015г., с което е отменено решението на първоинстанционния съд и вместо това З.“М.“ е осъдена да предаде на Х. Х. Б. и Н. Ю. Б. владението на собствения на ищците недвижим имот, представляващ част от двуетажна масивна жилищна сграда, построена в дворно място-имот пл.№79 в кв.23 по плана на [населено място], [община], с площ от 220кв.м. /232 кв.м. по кадастралната карта на селото/, която част разполага с два етажа-първи етаж със застроена площ от 139кв.м., състоящ се от стълбища и стълбищна площадка, коридори, две складови помещения и две стаи и втори етаж със застроена площ от 173кв.м., състоящ се от стълбища, стълбищна площадка, коридори и шест стаи; отменен е като неверен н.а.№104, т.IX, рег.№5966, д.№1184/06.12.2013г. на нотариус Г.Г., с който кооперацията е призната за собственик на описания по-горе недвижим имот въз основа на давностно владение и З.“М.“ е осъдена да заплати на Х. Х. Б. и Н. Ю. Б. сумата 10483лв., предявени от общо 12000лв., представляващи обезщетение за лишаване от право на ползване на гореописания имот за периода от 01.01.2009г. до 30.12.2013г.

С определение №523/26.10.2015г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса в случай на разпореждане с предмета на спора в хода на делото и при условие на формирана на основание чл. 221 ГПК /отм./, съответно чл. 226 ГПК сила на присъдено нещо по отношение на приобретателите, закупили имота от ищец по делото, постановяването на съдебен акт, с който е установено, че продавачите не са били собственици на имота, отразява ли се и по какъв начин на установеното от тях владение; на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за начина, по който съдът следва да извърши преценка на събраните по делото гласни доказателства, както и по въпроса за необходимостта да бъдат обсъдени във въззивното решение всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, включително за наличие на самостоятелни обекти в сградата, както и за погасяване на част от исковата претенция по предявения иск за заплащане на обезщетение по давност, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса ако не е установено ищците да са владели имота след 2009г., поради което предявяват иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване, може ли да бъде уважен предявеният ревандикационен иск, основан на твърдение за придобиване правото на собственост върху имота по давност.

К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост-неправилно въззивният съд е приел, че придобивна давност е започнала да тече в полза на предявилите иска лица още от 1995г. без да вземе предвид обстоятелството, че с влязло в сила решение, постановено на 07.12.2001г. предявеният от праводателите иск за правото на собственост върху имота е отхвърлен; неправилно са ценени доказателствата за заплащане на данъци за имота без да бъде отчетено обстоятелството, че данъци са заплащани за имот със застроена площ от 220кв.м., представляваща частта от сградата, представляваща бивша фурна, която не е включена в спорния предмет по настоящето дело; неправилно съдът е взел предвид извършваните ремонтни дейности, които се отнасят не до процесната част от сградата, владяна от кооперацията, а за частта от сградата, представляваща бивша фурна, която предявилите иска лица владеят необезпокоявано.

Поддържа, че съдът не само, че не е обсъдил показанията на всички свидетели, разпитани по делото, но не е обсъждал свидетелските показания и във връзка с всички останали доказателства по делото и изцяло е игнорирал показанията, според които предявилите иска лица никога не са владели процесната част от сградата. Счита за необоснован извода на въззивния съд, че още от 1995г. предявилите иска лица са имали качеството владелци по съображения, основани на приетия за безспорно установен факт, че на 09.02.2001г. са сключили договор за покупко-продажба за спорния имот, признавайки по този начин правата на трети лица. Счита за необоснован извода на съда за придобиване правото на собственост по давност и по причина, че след като предявеният иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване е уважен за период от 01.01.2009г. до предявяване на иска, то за този период е прието, че предявилите иска лица не са упражнявали фактическата власт върху имота. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявените искове бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба Х. Х. Б. и Н. Ю. Б. изразяват становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Поддържат, че съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства при извършването на преценка дали те са собственици на имота, че правилно е приел, че са придобили правото на собственост върху имота въз основа на дългата придобивна давност, започнала да тече от влизане в сила на решението по гр.д.№1387/2000г. на БОС, че са осъществявали фактическа власт върху целия имот, полагали са грижа за целия имот и през цялото време са отблъсвали опитите на кооперацията да осъществява фактическа власт върху него. Поддържат, че по делото не е установено кооперацията да е придобила правото на собственост върху имота, тъй като процесната административна сграда й е била предоставена само за стопанисване през 1997г., водила е и кореспонденция с тях, посочвайки, че ползва само две стаи и то като държател. Молят обжалваното решение да бъде оставено в сила, като им бъдат присъдени направените по делото разноски. Допълнителни съображения излагат в писмена защита, представена при провеждане на открито съдебно заседание по делото.

Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК и чл. 293 ГПК, приема следното:

Предявен е иск за признаване право на собственост и предаване владението на недвижим имот на основание договор за покупко-продажба, сключен на 09.02.2001г. и на евентуално заявено основание за придобиване правото на собственост по давност с твърдения, че фактическата власт върху имота се упражнява от 1995г., както и за присъждане на сумата 10483лв. обезщетение за лишаване от правото на ползване на процесния имот за периода от 01.01.2009г. до 30.12.2013г. /датата, на която исковете са предявени/.

С обжалваното решение е прието, че така предявените искове са основателни.

Прието е, че двуетажната масивна сграда е сторена поетапно от 1956г. до 1963г. от Т.-с.М. без строителни книжа и без право на строеж в имот, върху която фактическа власт е упражнявал Ю. И. С., на когото този имот е бил „продаден“ с частен писмен документ /договор от 05.05.1956г./ от Г. А. И..

Прието е, че в предходно съдебно производство между Х. и Е. Сеид като ищци и ТКЗС-с.М. /в ликвидация/ като ответник, заместен от правоприемници З. „М.“, [фирма]-гр.А., ЗК“П.“-с.П. и частни земеделски стопани, е бил поставен въпросът за собствеността върху имот пл.№79, ведно с изградените в него шест сгради, като претенцията на Х. и Е. С., праводатели на Х. и Н. Б., основаваща се на изтекла в тяхна полза придобивна давност, е била приета за недоказана и отхвърлена с влязло в сила решение на Бургаския окръжен съд от 07.12.2001г. по гр.д.№1387/2000г. Посочено е, че Х. и Е. С. са се снабдили с нотариален акт, с който са признати за собственици въз основа на давностно владение върху процесното дворно място и построената в него сграда през 2001г. в хода на производството по гр.д.№1387/2000г. /н.а.№98, съставен на 07.02.2001г., том I, рег.№619, н.д.№80/2001г./ и с н.а.№104/09.02.2001г., том I, рег.№653, дело №85/2001г., отново в хода на производството по гр.д.№1387/2000г., са го продали на Х. и Н. Б., като е прието, че постановеното по гр.д.№1387/2000г. съдебно решение е обвързващо спрямо страните в настоящето производство, поради което Х. и Н. Б. не могат да заявяват отново свое право на собственост, произхождащо от придобивна давност, до края на 2001г. Изложени са обаче и съображения, че независимо от обстоятелството, дали сключената на 09.02.2001г. сделка е можела или не да произведе транслативно действие, от момента на сключването й Х. и Н. Б. могат да се позоват на изтичането на нов давностен срок за придобиване на имота, доколкото силата на присъдено нещо на решението по гр.д.№1387/2000г. на Бургаския окръжен съд не се простира за периода след датата на постановяването му.

Изложени са също така и съображения, че от представените по делото писмени и гласни доказателства се установява, че Х. и Н. Б. владеят имота от 1995г., направили са ограда, декларирали са го още през 1998г. и са заплащали редовно местните данъци за него, правили са ремонт на сградата /показанията на св.И./, осъществили са фактическа власт върху целия имот, считали са го през цялото време като собствен и са отблъсвали опитите на З.-с.М. да осъществява фактическа власт върху него /което е прието за установено по молби до РП-А. от 11.05.2011г. и 20.07.2011г., заведени няколко искови производства от кооперацията, които са приключили с влезли в сила решения, отричащи изцяло правата на кооперацията върху процесния имот/. Поради това е прието, че придобивната давност, течаща в хода на тези производства, не се смята за прекъсната.

Основните съображения на въззивния съд за осъществяване на твърдяното от Х. и Н. Б. като евентуално придобивно основание са свързани с началния момент на установяване на фактическа власт върху имота, а именно 1995г., макар от друга страна в решението да е прието, че могат да се позоват на изтичането на нов давностен срок от датата на сключване на договора за покупко-продажба /09.02.2001г./, доколкото силата на присадено нещо не се простира след датата на постановяване на решението по гр.д.№1387/2000г. по описа на Бургаския окръжен съд, постановено на 07.12.2001г. и като окончателно влязло в сила на същата дата.

Така изложените съображения са обосновали извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса в случай на разпореждане с предмета на спора в хода на делото и при условие на формирана на основание чл. 221 ГПК /отм./, съответно чл. 226 ГПК сила на присъдено нещо по отношение на приобретателите, закупили имота от ищец по делото, постановяването на съдебен акт, с което е установено, че продавачите не са били собственици, отразява ли се и по какъв начин на установеното от тях владение.

По така поставения въпрос настоящият състав на Първо ГО на ВКС приема следното:

В случай на разпореждане с предмета на спора в хода на делото и при условие на формирана на основание чл. 221 ГПК /отм./, съответно чл. 226 ГПК сила на присъдено нещо по отношение на приобретателите, закупили имота от ищец, чийто иск за признаване правото на собственост върху имота е бил отхвърлен, установеното от купувачите владение е недобросъвестно, ако исковата молба е била вписана. Приобретателите могат да се позоват на придобивна давност от момента на сключване на договора, ако към този момент владението им е било предадено, тъй като предявеният от техните праводатели иск не прекъсва придобивната давност дори да е бил отхвърлен.

Вписването на исковата молба за признаване право на собственост върху недвижим имот има оповестително действие. Лицата, на които ищецът е прехвърлил спорното право в хода на висящия процес, се считат за уведомени за наличието на правен спор за принадлежността на прехвърленото им вещно право от вписването на исковата молба, поради което не може да им бъде признато качеството „добросъвестни владелци“ по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. Те могат да се позоват на придобивна давност с начален момент на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС от датата на сключване на договора като недобросъвестни владелци.

Предявяването на иск за признаване правото на собственост прекъсва придобивната давност по отношение на ответника и неговите правоприемници /в този смисъл постановените по реда на чл. 290 ГПК решение №97/27.07.2015г. по гр.д.№6353/2014г. на Второ ГО на ВКС и решение №80/07.07.2014г. по гр.д.№5441/2013г. на Второ ГО на ВКС/, но не и по отношение на ищеца. Предявилото иска лице не би могло да прекъсне течението на собствената си давност с каквото и да било свое действие или изявление, освен с признание правата на противната страна.

Както вече беше отбелязано, в обжалваното решение е прието, че от момента на сключването на договора за покупко-продажба /09.02.2001г./ Х. и Н. Б. могат да се позоват на изтичането на давностен срок за придобиване на имота, както и че предявеният от тях иск е основателен, тъй като са осъществявали фактическата власт за изискуемия в чл. 79, ал. 1 ЗС срок, който е 10-годишен, считали са имота за свой и са отблъсвали опитите на ответника да осъществява фактическа власт върху него. От друга страна е прието, че предявеният по реда на чл. 59 ЗЗД за периода 01.01.2009г.-30.12.2013г. иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на същия имот е основателен, тъй като е установено безспорно, че през последните пет години кооперацията е владяла имота без правно основание. Така изложените от въззивния съд съображения са обосновали наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса ако не е установено ищците да са владели имота след 2009г., поради което предявяват иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване, може ли да бъде уважен предявеният ревандикационен иск, основан на твърдение за придобиване правото на собственост върху имота по давност.

Касационното обжалване е допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед становището, изразено в постановеното по реда на чл. 290 ГПК от тричленен състав на Второ ГО на ВКС решение №86/07.04.2010г. по гр.д.№110/2009г., в което е прието, че при предявен иск по чл. 108 ЗС ищецът има доказателствената тежест да установи твърдяното от него право на собственост, което обуславя както уважаването на ревандикационния иск, така и уважаването на иска за заплащане на обезщетение за ползването на имота, като поддържаното от ответника правоизключващо възражение следва да бъде разгледано с оглед факта, че същият се намира в спорния имот, като без значение е обстоятелството, че тази фактическа власт е без основание.

Така изложените от тричленния състав на Второ ГО на ВКС съображения се споделят от настоящия състав, поради което по поставения въпрос следва да се приеме, че ако не е установено ищците да са владели имота след 2009г., поради което предявяват иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване, предявеният ревандикационен иск, основан на твърдение за придобиване правото на собственост върху имота по давност, може да бъде уважен, само ако е установено, че са придобили правото на собственост върху имота към началния момент на периода, за който е предявен искът за заплащане на обезщетение.

Касационното обжалване е допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по въпроса за начина, по който съдът следва да извърши преценка на събраните по делото гласни доказателства с оглед становището по приложението на процесуалния закон, изразено в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на тричленни състави на ВКС. В решение №65 от 16.07.2010г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№4216/2008г. е прието, че гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Прието е, че се вземат предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към него момент, физиологичните особености-зрение, слух, възраст, заболявания, паметови и интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането-възможност за възпроизвеждане /притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да каже истината, като във всички случаи съдът трябва да мотивира защо дава или не дава вяра на едни или други свидетели, но не може да игнорира свидетелските показания, освен ако неправилно ги е допуснал като доказателствени средства /били са неотносими или недопустими/.

В решение №176 на Второ ГО на ВКС от 28.05.2011г. по гр.д.№759/2010г. е прието, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Прието е, че не е достатъчно свидетелските показания да бъдат само преразказани и ако въззивната инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд защо са били възприети показанията на част от свидетелите, а не на други свидетели, следва да изложи съображенията си защо следва да бъде възприето като достоверно казаното от другата група свидетели и да посочи кои други доказателства подкрепят казаното от тези свидетели.

В решение №65 на Второ ТО на ТК на ВКС от 30.07.2014г. по гр.д.№1656/2013г. е прието, че всички събрани по делото доказателства следва да бъдат обсъдени от съда поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. В решение №266 на Първо ГО на ВКС от 29.06.2011г. по гр.д.№1058/2010г. пък е прието, че основно доказателство за установяване на придобивна давност са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т.е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката. Прието е, че дали е основателно позоваването на придобивна давност съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерение за своене.

Така изведените от тричленни състави на ВКС правила за начина, по който съдът следва да извърши преценката на свидетелските показания, следва да намерят приложение и в настоящия случай като отразяващи трайно установената съдебна практика по поставения въпрос.

По въпроса за необходимостта да бъдат обсъдени във въззивното решение всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, включително за наличие на самостоятелни обекти в сградата, както и за погасяване на част от исковата претенция по предявения иск за заплащане на обезщетение по давност, е установена трайна и непротиворечива практика на тричленните състави на ВКС-съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи /решение №27 на Четвърто ГО на ВКС от 02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. и посочените в него решение №331/19.05.2010г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№257/2009г.; решение №217/09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на Четвърто ГО на ВКС и решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на Четвърто ГО на ВКС/.

Съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и правно-релевантните факти, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства и вземе предвид доводите на страните /решение №493/05.03.2013г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№236/2012г./. Процесуалният закон задължава съда да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като това задължение е спазено, когато в мотивите на съда е намерил отражение процесът на формиране на волята му чрез излагане на изводите относно твърдяните по делото факти и при обсъждане на всички релевантни за тях доказателства по делото и съобразно доводите на страните и значението от установяването или неустановяването им за изхода на правния спор /решение №92 от 16.03.2012г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№980/2011г./.

Така изведените от тричленни състави на ВКС правила следва да намерят приложение и в настоящия случай с оглед и на неговите особености, а именно, че предявеният иск е бил отхвърлен от първоинстанционния съд и постановеното от него решение е било обжалвано от предявилите иска лица. В подобна хипотеза въззивният съд е длъжен да обсъди всички своевременно заявени от ответника по иска доводи и възражения, имащи значение за крайния изход на спора в неговите рамки, очертани от въззивната жалба, включително и възражението за погасяване по давност на предявената облигационна претенция.

По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище,настоящият състав приема следното:

Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно. При постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 226 ГПК и чл. 235 ГПК/ и неправилно е приложен материалния закон /чл. 70 ЗС, чл. 79 ЗС, чл. 68 ЗС/, като решението е и необосновано.

След като по делото е установено, че договорът за покупко-продажба, от който предявилите иска лица извеждат доводи за придобиване правото на собственост върху процесния недвижим имот, е сключен в хода на висящ процес, приключил с решение, отричащо правата на техните праводатели, неправилно, макар да е приел, че Х. и Н. Б. могат да се позовават на изтичането на давностен срок за придобиване на имота от момента на сключването на сделката, въззивният съд е обсъждал и взел предвид твърдения за осъществяване на фактическата власт върху имота от 1995г., т.е. за период, значително предхождащ както предявяването на иска, така и сключването на договора /09.02.2001г./ и постановяването на решението по гр.д.№1387/2001г. по описа на Бургаския окръжен съд.

В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е обсъдил детайлно показанията на разпитаните по делото свидетели и не е взел предвид заявеното от всички свидетели обстоятелство, че Х. и Н. Б. са ползвали през годините само жилищната част от сградата, която е с отделен вход, но не и административната част /която е предмет на настоящия правен спор/-св.С. И., св.М. Б., св.Н. Й., св.Д. Т.. Неправилно е прието за релевантно обстоятелството, че кооперацията, ползвайки част от имота, е била с ясното съзнание, че е държател, а не собственик на процесната част от сградата. Предмет на исковата претенция е правото на собственост на предявилите иска лица и след като по делото е установено, че ответникът, а не ищците, е упражнявал фактическата власт върху имота, не може да се приеме, че е доказано осъществяването на поддържаното придобивно основание, а именно придобиване на правото на собственост по давност, освен ако по делото не е установено по категоричен начин, че ответникът е упражнявал фактическата власт за ищеца.

Доказателства, установяващи наличие на подобни отношения между спорещите страни обаче в настоящия случай по делото не са представени, поради което и обстоятелството дали ответникът е упражнявал фактическата власт за трето, неучастващо в производството по делото лице, е ирелевантно. Водените с представители на кооперацията разговори за евентуално сключване на договор за наем не обосновават извод, че кооперацията държи имота за Х. и Н. Б. при наличието на данни за водени помежду им спорове за принадлежността на правото на собственост върху имота и при липса на постигнато съгласие за сключването на такъв договор с оглед съществуващото оспорване правата на Х. и Н. Б. от кооперацията.

Допуснатите от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила са съществени, отразили са се на крайния извод на съда за основателността на предявения иск, поради което по реда на чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено и вместо това спорът бъде решен по същество.

По предявения по реда на чл. 108 ЗС иск:

Както вече беше отбелязано, началният момент, от който може да се приеме, че в полза на Х. и Н. Б. е започнала да тече придобивна давност, е датата, на която е сключен договорът за покупко-продажба /09.02.2001г./. От показанията на разпитаните по делото свидетели /С. И., М. Б./ е установено, че след тази дата Х. и Н. Б. са осъществявали фактическа власт върху жилищната част от сградата, като са влезли в тази част спокойно и необезпокоявано /св.И./, живеят в двете стаи на първия етаж, където са си направили тоалетна и баня, на втория етаж имат две стаи, в които живеят, и трета стая /св.И. и св.Б./. Процесната административна част от сградата обаче е ползвана от кооперацията, която била там, когато семейството се нанесло в жилищната част /св.И./. Административната сграда има вход и се заключва, като двете части са отделени, а от няколко години има и железни врати, през които семейството не може да влезе /св.И., св.Б., св.Й., св.Т./. От показанията на свидетелите следователно се установява, че в периода от 09.02.2001г. до 30.12.2013г. /датата на предявяване на иска/ Х. и Н. Б. не са упражнявали фактическа власт върху процесната част от сградата. Не се установява и кооперацията да е упражнявала фактическата власт върху тази част от сградата за тях през целия релевантен период. Както вече беше отбелязано, водените преговори за сключване на договор за наем касаят само част от този период, докато за периода след 2010г. по категоричен начин е установено оспорване правата на Х. и Н. Б. от кооперацията – през 2010г. З.“М.“ е предявила срещу тях и техните праводатели отрицателен установителен иск за правото на собственост върху имота.

И след като по делото не е установено Х. и Н. Б. да са упражнявали фактическата власт върху процесната административна част от сградата в периода от 09.02.2001г. до 30.12.2013г., не може са се приеме, че се е осъществил фактическият състав на поддържаното от тях придобивно основание /чл. 79, ал. 1 ЗС/. И тъй като още с първоинстанционното решение е отречено осъществяването и на първото, поддържано от тях придобивно основание, а именно придобиване правото на собственост по силата на сключения на 09.02.2001г. договор за покупко-продажба и тези изводи не са били предмет на обжалване пред въззивния съд, следва да се приеме, че предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Още повече, че и самите ищци при предявяването на иска твърдят, че от 01.01.2009г. имотът се държи от ответника.

Неоснователни са наведените от Х. и Н. Б. доводи, че процесната част от сградата следва да се счита част от цялата сграда и поради това тяхна собственост /тъй като те са упражнявали фактическата власт върху жилищната част/ по причина, че не е установено да е налице изработен инвестиционен проект за обособяването й като самостоятелен обект/. Това обстоятелство в случая следва да се приеме за ирелевантно, тъй като от изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза на в.л.С. И. от 31.05.2014г. се установява, че сградата е строена поетапно с обслужващо предназначение – административна част, фурна, баня и магазин, т.е. административната част е съществувала като такава преди Х. и Н. Б. и техните праводатели да са започнали извършването на преустройството на другата част в жилище и доколкото и за извършването на това преустройство не е установено да е налице надлежно одобрен инвестиционен проект.

По предявения по реда на чл. 59 ЗЗД иск:

По делото не е установено предявилите иска лица да са придобили правото на собственост върху процесния недвижим имот, респективно да са притежавали това право през исковия период /01.01.2009г.-30.12.2013г./. Поради това не може да се приеме, че осъществявайки фактическата власт върху имота през този период З.“М.“ се е обогатила неоснователно за тяхна сметка. Предявеният по реда на чл. 59 ЗЗД иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

С оглед изхода на спора в полза на З. „М.“ следва да бъде присъдена сумата 4472.84лв., представляваща направените по делото разноски.

По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивното решение на Бургаския окръжен съд, постановено на 14.05.2015г. по в.гр.д.№376/2015г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА :

ОТХВЪРЛЯ предявения от Х. Х. Б., с ЕГН [ЕГН] и Н. Ю. Б., с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [община], против З.“М.“-с.М., ЕИК[ЕИК], представлявана от председателя М. С. П. по реда на чл. 108 ЗС иск за признаване правото на собственост на основание договор за покупко-продажба, обективиран в н.а. №104/09.02.2001г., том I, рег.№653, дело №85/2001г. на нотариус Б. Д., както и на заявеното като евентуално основание давностно владение за периода от 1995г. до датата на предявяване на иска /30.12.2013г./ и предаване владението върху недвижим имот, представляващ част от двуетажна масивна сграда, построена в дворно място, находящо се в [населено място], [община], представляващо имот пл.№79 в кв.23 по плана на селото, който част се разполага на два етажа и представлява – първи етаж със застроена площ от 139кв.м., състояща се от стълбища и стълбищна площадка, коридори, две складови помещения и две стаи, при граници на етажа: от изток-външен зид, от запад-външен зид, от север-външен зид, от юг-външен зид и калкан, отгоре-втори административен етаж; и втори етаж със застроена площ от 173кв.м., състоящ се от стълбища и стълбищна площадка, коридори и шест стаи, при граници на етажа: от изток-външен зид, от запад-външен зид, от юг-външен зид и калкан, отгоре-подпокривно пространство, отдолу-първи административен етаж и жилищен етаж, както и предявения от Х. Х. Б. и Н. Ю. Б. против З.“М.“ по реда на чл. 59 ЗЗД иск за заплащане на сумата 10483лв. /десет хиляди четиристотин осемдесет и три лева/ от общо 12000лв. /дванадесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за лишаване от възможността да ползват гореописания имот за периода от 01.01.2009г. до 30.12.2013г.

ОСЪЖДА Х. Х. Б. и Н. Ю. Б. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплатят на З.“М.“ сумата 4472.84лв. /четири хиляди четиристотин седемдесет и два лева и 84ст./, представляваща направените по делото разноски.

Решението е окончателно.


Свързани съдебни актове

Решение № 71 от 13.05.2019 г. по гр. д. № 2835/2018 г. Докладчик: съдия Светлана Калинова Допустимо ли е ответникът да поясни и уточни позицията си по делото след представяне на обратно писмо по сключен договор за покупко-продажба на имот по иск за делба, след като документът не е бил в държане на ответника, а е бил в държане на ищеца по иска за делба и същият е представен не с първоначалната искова молба, а едва след депозиране на отговора на исковата молба и как следва да бъде квалифицирана промяната в становището на ответника в този случай?
Решение № 97 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 6353 / 2014 г. Докладчик: съдия Здравка Първанова Дали при висящ процес по иск с правно основание чл. 108 ЗС, тече придобивна давност за третото лице – приобретател на спорния недвижим имот, което лице се позовава на добросъвестно владение по силата на придобивна сделка с ответника, срещу когото е уважен искът за собственост?
Решение № 80 от 07.07.2014 г. по гр. д. № 6441/2013 г. Докладчик: съдия Пламен Стоев Може ли е лице, на което един от съделителите е дарил целия делбен имот в първата фаза на делбата, да го придобие по давност по време на втората фаза на делбения процес, с оглед създаването на задължителна практика?
Решение № 86 от 07.04.2010 г. по гр. д. № 110/2009 г. Докладчик: съдия Пламен Стоев Относно легитимацията на ищците като собственици, с оглед последващите разпоредителни сделки с имота.
Решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. Докладчик: съдия Албена Бонева Дължи ли съда преценка на всички доказателства и по-специално на всички събрани гласни доказателства?
Решение № 65 от 30.07.2014 г. по търг. д. № 1656/2013 г. Докладчик: съдия Бонка Йонкова Относно решението на съда да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти. Относно за произтичащото от чл. 269 ГПК задължение на въззивния съд да разгледа въззивната жалба на заявените в нея основания. Относно доказателственото значение на направеното от ответника признание на факт, релевантен за основателността на иска.
Решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. Докладчик: съдия Жанин Силдарева Дали не обсъждането на свидетелските показания и неточното им интерпретиране и абсолютно неправилното им тълкуване са довели до неправилни изводи ? Относно оглед събраните по делото доказателства, правилно ли е приложен материалния закон.
Решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. Докладчик: съдия Велислав Павков Относно задължението на съда да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор.
Решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. Докладчик: съдия Стоил Сотиров Относно наличието на основание за прекратяване на трудовото правоотношение, и по процесуалноправен въпрос – за обсъждане от съда на всички доказателства, представени по делото, както и доводите и възраженията на страните.
Решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. Докладчик: съдия Марио Първанов Относно задълженията на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не.
Решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. Докладчик: съдия Владимир Йорданов Относно задължението на съда да обсъди противоречивите свидетелски показания на две групи свидетели и за това на коя група от тях следва да основе крайните си изводи – на тази, която, макар и да не е на очевидци, явно е заинтересована от изхода на спора или на втората група, която може да свидетелства и за придобити по косвен път данни за релевантни за делото факти.
Решение № 493 от 05.03.2013 г. по гр. д. № 236/2012 г. Докладчик: съдия Любка Андонова Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалия събран доказателствен материал и без да изложи съображения защо отхвърля част от доказателствата като недостоверни?
Решение № 92 от 16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. Докладчик: съдия Камелия Маринова В кои случаи се счита, че съдът е обсъдил доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност съобразно изискванията на чл. 188 ГПК /отм./?
Решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. Докладчик: съдия Светлана Калинова За начина, по който следва да бъде извършен анализ на показанията на свидетелите, за необходимостта да бъде извършен такъв анализ при наличие на противоречие в показанията, да се посочи защо се дава вяра на показанията на едни свидетели, а на други не, т. е. за съобразяването на принципните изисквания за дейността на съда по извършване на преценка на гласните доказателства.

Цитирани норми