Решение № 125 от 06.06.2017 г. по гр. д. № 4213 / 2016 г.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпрос
За характера на задължението за предоставяне на достъп до имот съгласно чл. 51 ЗС и способите за принудителното му изпълнение, както и за момента на изпадането в забава с оглед на това дали задължението е носимо или търсимо.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на десети май две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Борислав Белазелков

ЧЛЕНОВЕ:
Борис Илиев, Димитър Димитров

при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 4213 по описа за 2016 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Допуснато е касационното обжалване на решение № 4291/26.05.2016 на Софийски градски съд по гр. д. № 2761/2016, с което е потвърдено решението на Софийски районен съд от 13.05.2015 г. по гр. д. № 26220/2013, с което е уважен частично предявеният иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди на основание чл. 45 ЗЗД вследствие неосигуряване на достъп за извършване на работа в съседен имот съгласно чл. 51 ЗС. Обжалването е допуснато поради значението на материалноправните въпроси за характера на задължението за предоставяне на достъп до имот съгласно чл. 51 ЗС и способите за принудителното му изпълнение, както и за момента на изпадането в забава с оглед на това дали задължението е носимо или търсимо.

По поставените правни въпроси Върховният касационен съд намира, че задължението за предоставяне на достъп за извършването на работи в един имот е уредено още в чл. 222 и 224 ЗИСС (отм.). Съгласно чл. 51 ЗС то възниква, когато собственикът на другия имот узнае за необходимостта в първия имот да бъдат извършени определени работи. Естеството на работите трябва да е свързано с обикновеното ползване на първия имот според неговото предназначение, а необходимостта е налице не само когато е невъзможно работата да бъде извършена без осигуряването на достъп, но и когато чрез осигуряването на достъп тя би се извършила по-лесно, по-добре и/или по-ефективно, а ако това причини повреди, те подлежат обезщетяване. На обезщетяване обаче подлежат само повредите по имота, обезщетение за претърпените неудобства не се дължи, тъй като извършването на работите по този начин е позволено.

Задължението за осигуряване на достъп възниква при възникването на необходимостта и става изискуемо от явяването на кредитора в мястото на изпълнението или от узнаване на нуждата от длъжника, тъй като задължението е търсимо, а не носимо (не може да се изпълни другаде освен там, където е имотът на длъжника).

Принудителното изпълнение на задължението се осъществява чрез овластяване на кредитора от съда на основание чл. 80, ал. 1 ЗЗД или чрез оправомощаване на взискателя от съдебния изпълнител по реда на чл. 526 ГПК, тъй като действията на длъжника по осигуряването на достъпа са заместими.

Административен ред за принудително изпълнение на същото задължение е уреден в чл. 194 ЗУТ, който съществува като възможност на разположение на кредитора и е приложим при наличие на допълнителни предпоставки, свързани с особеностите на правоотношенията във връзка с териториалното устройство. Не всяко гражданско притезание за осъществяване на достъп по чл. 51 ЗС може да бъде изпълнено принудително по административен ред, тъй като той изисква нуждата да е за извършване на разрешени или предписани проучвателни, проектни, строителни, монтажни, контролни и други работи, във връзка с устройството на територията.

Неизпълнението на задължението по чл. 51 ЗС влече отговорност за вреди от пълно неизпълнение, които са различни в зависимост от това дали извършването на необходимите работи без осигуряването на достъп е осъществимо, или не е осъществимо. Когато осъществяването на необходимите работи е практически възможно и без осигуряването на достъп, вредата на кредитора се изразява в допълнителните разходи, които се налагат, за да бъде извършена работата качествено и в срок по другия възможен начин, а ако без осигуряването на достъп осъществяването на необходимите работи е практически невъзможно, вредата се изразява в разходите, които кредиторът е принуден да понесе поради неизвършването им.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК я намира частично основателна поради следните съображения:

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищцовото дружество [фирма] е придобило право на собственост върху недвижим имот (съседен на ответниците) и е получило разрешение за строеж на бизнес сграда с офиси, магазини и подземни гаражи. Ответниците са задължени да осигурят свободен достъп в своя имот в продължение на 45 дни, считано от 03.10.2005 г. за извършването на монтаж на скеле до калканна стена, измазване на калкана, полагане на термоизолация и запечатваща мазилка, демонтаж на скеле, почистване на настилката в имота, съгласно заповед № РД-09-376/29.09.2005 на кмета, която те не са изпълнили, но са обжалвали и заповедта е оставена в сила с решение № 13593/10.12.2008 на Върховния административен съд по адм. д. № 7712/2008. С покана № 70-00-19/28.07.2009 кметът на СО, район „П.“ е уведомил ищците, с копие до ответника, като е предоставен нов срок за осигуряване на достъп през имота им за период от 45 дни от 15.08.2009 г. между 9,00 и 17,00 часа. В протокол от 19.12.2009 г. е удостоверено, че ответникът К. З. е предложил ключ и достъп до своя имот откъм [улица], които представители на ищецът е отказал. Междувременно на 05.06.2007 г. сградата е въведена в експлоатация, като по калканната стена е изпълнена частично топлоизолационна система. За да възникне задължението за ответниците по чл. 51 ЗС за предоставяне на достъп до имота си за извършване на СМР за топлоизолация, следва същите да бъдат надлежно уведомени, което безспорно се е осъществило с връчване на препис от решението на СГС по адм. д. № 2649/2005 г. по жалбата на ответниците, тъй като по делото няма данни за датата на връчване на заповедта. Въз основа на приложените фактури и изготвената въз основа на тях експертиза съдът е приел за доказано наличието на вреда, изразяваща се в завишаване на консумираната и платена топлинната енергия с 6.257,79 лева, вследствие на неположена топлоизолация върху 115,20 кв.м. от западната стена на сградата за периода 18.06.2008 г. (момента на узнаването, когато ответникът изпада в забава) до 19.12.2009 г. – предлагането и отказа от достъп, с което ищецът се е поставил в забава и така е освободил занапред ответника от последиците на неговата забава.

Правилно въззивният съд е приел, че за ищеца е възникнала необходимост от извършването на работи по полагане на термоизолация и запечатваща мазилка на калканната стена на построената от него сграда на страничната имотна граница с имота на ответниците, които са узнали за нуждата, но не са осигурили дължимия достъп за извършване на процесната част от работите през техния имот по време на и след завършването на строежа до 19.12.2009 г., когато ищецът е отказал да приеме предложения му ключ от имота. В нарушение на материалния закон обаче съдът е приел, че поведението на ответниците осъществява фактическия състав на деликт. Задължението им не произтича от нарушаване на общата забрана да се вреди другиму, а от неизпълнението на конкретно задължение, възникнало с определено съдържание. Без значение е, какъв е източникът на задължението: договор, административен акт или осъществяване на уредени в закона предпоставки (както е при гестията, неоснователното обогатяване, издръжката и др.). Съответно правните последици от неизпълнението на такова задължение не са тези по чл. 45 ЗЗД и сл., а тези по чл. 79 и сл. ЗЗД. Това има значение за ответниците, тъй като отговорността им не е солидарна и защитата им поради несеквестируемост при принудително изпълнение е по-широка.

Видно от изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК.

По делото е установено, че за ищеца е възникнала необходимост от извършването на работи по полагане на термоизолация и запечатваща мазилка на калканната стена на построената от него сграда на страничната имотна граница с имота на ответниците, които са узнали за нуждата най-късно на 29.09.2004 г., когато са сключили с ищеца споразумение с нотариална заверка на подписите, включващо и осигуряването на искания достъп. Ответниците не са осигурили дължимия достъп за извършване на процесната част от работите през техния имот по време на и след завършването на строежа до 19.12.2009 г., когато ищецът е отказал да приеме предложения му ключ от имота.

Без правно значение са всички възражения на ответниците във връзка процедурата по чл. 194 ЗУТ, тъй като те имат значение за принудителното осъществяване на правото на достъп по чл. 51 ЗС по административен ред. Без правно значение са и вредите, които ищецът е претърпял от неполагането на процесната част от термоизолацията, тъй като те не са в причинна връзка с неизпълнението на процесното задължение. Увеличените разходи за отопление, дори да са налице такива, биха били следствие от неполагането на термоизолацията, но полагането и е напълно възможно без осигуряването на достъп (така както е положена термоизолацияна на останалата част от калканната стена над кота +6,15).

По делото не са представени доказателства каква е разликата между разходите за материали и труд при полагането на изолацията чрез осигуряването на дължимия достъп и разходите за материали и труд при полагането на изолацията по начина, по който това е осъществено на покритата част от калканната стена (над кота +6,15), поради което размерът на дължимото от ответниците обезщетение следва да бъде определен от съда при доказано основание и липса достатъчно доказателства за неговия размер съгласно чл. 162 ГПК в размер на 16 (м ширина на калкана) Х 6,15 (м височина на неизпълнена част от изолацията) Х 20 (лева разлика в цената на кв.м. площ) = 1.968 лева.

При този изход на делото на ответниците по исковете К. И. З. (направил разноски за всички инстанции 2.785,32 лева) и Г. М. З. (направила разноски за всички инстанции 1.546 лева) следва да бъдат присъдени сумите 1.599,64 лева и 896,68 лева разноски по компенсация (ищецът е представил списък на разноските само за първата инстанция в размер на 1.300 лева).

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 4291/26.05.2016 на Софийски градски съд по гр. д. № 2761/2016 в частта, в която предявените искове са уважени на основание чл. 45 ЗЗД със законната лихва на основание чл. 86 ЗЗД, както и в частта за разноските.

ОСЪЖДА К. И. З. и Г. М. З. да заплатят на [фирма], на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата 1.968,00 лева обезщетение за вредите от неизпълнение на задължението по чл. 51 ЗС със законната лихва от 18.06.2013 г. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

ОСЪЖДА [фирма], да заплати на К. И. З. сумата 1.599,64 лева и на Г. М. З. от София сумата 896,68 лева разноски по компенсация за всички инстанции.

ОТХВЪРЛЯ исковете в останалата част до размера на 6.257,79 лева със законната лихва.


Свързани съдебни актове


Цитирани норми