Анотация
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, II гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети май две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА, СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
при участието на секретаря Ани Давидова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 7698 по описа за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и сл.
Образувано е по касационната жалба на „П.и. в. м. л.“ /“П.“/ АД, [населено място], чрез пълномощника му адв. Г. Атанасов, против въззивното решение от 18.06.2013 год. по гр. д. № 1572/2004 год. на Софийски градски съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение е постановено друго, с което е признато за установено по предявените от М. на к. и Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, против касатора искове, че описаният недвижим имот в [населено място], [улица], представляващ УПИ III с площ 16 580 кв. м., УПИ IV с площ 3 480 кв. м. и УПИ II с площ 6 440 кв. м. заедно с построените в него сгради, подробно описани в решението, са държавна собственост и касаторът е осъден да предаде на М. на к. владението върху този имот.
Касаторът поддържа становище за недопустимост, евентуално неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост с искане за обезсилването му, респ. отмяна и вместо това предявеният ревандикационен иск против него бъде отхвърлен, респ. делото се върне за ново разглеждане от въззивния съд, с присъждане на направените разноски.
Ответникът по касационната жалба и ищец в производството – М.на к. оспорва жалбата като неоснователна по съображенията в писмения отговор. Иска обжалваното решение да се остави в сила с присъждане на направените по делото разноски.
Същото становище поддържа и третото лице, негов помагач в процеса [фирма] в представения писмен отговор, а държавата не е взела становище.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното:
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 81 от 4.03.2014 год. при констатацията за вероятна недопустимост на решението с оглед поставените процесуалноправни въпроси относно произнасянето по предявен от държавата иск, конституирана в производството на основание чл. 15, ал. 3 ГПК /отм./ при наличие на предявен от процесуалния й субституент такъв за защита на правото на държавна собственост и въпроса за процесуалната легитимация на ищеца М. на к. да предяви иска за собственост в качеството му на процесуален субституент на държавата при недоказаност на предоставянето на имота за стопанисване и управление от него.
За да постанови решението си въззивният съд приел, че са налице предпоставките на чл. 108 ЗС и уважил ревандикационния иск на М. на к., приемайки, че спорният имот е държавна собственост и признал за установено това обстоятелство както по отношение на първоначалния ищец, така и по отношение на държавата, конституирана в производството по реда на чл. 15, ал. 3 ГПК /отм./. В частта, в която съдът се е произнесъл и по отношение на държавата, въззивното решение следва да се обезсили като недопустимо, поради произнасянето по непредявен иск от страна на държавата. Разпоредбата на чл. 15, ал. 3 ГПК /отм./ предоставя възможност на лице, което не е носител на спорното материално право да предяви иск за защитата му, заемайки в определени случаи процесуалното положение на главна страна в производството вместо лицето, носител на спорното материално право. Ищецът М. на к. е легитимиран да предяви иска за собственост на спорния имот, който счита за държавен и доколкото е поддържал да му е бил предоставен за управление и стопанисване, т. е. от твърденията в исковата молба и поддържани в хода на производството следва неговата процесуална легитимация като процесуален субституент на държавата, в което качество разполага с правото на иск да търси защита на държавната собственост. Характерно за процесуалната субституция е, че съдебното решение обвързва носителя на спорното материално право, т. е. държавата, която в това й качество е конституирана като страна във възивното производство с определението от 26.07.2012 год. Предявен от нея иск за защита на това право не е налице, поради което и произнасянето на съда по същество на спора е ограничено в рамките на заявеното спорно право от страна на процесуалния субституент М. на к., чиято процесуална легитимация е обусловена от заявеното от него като ищец спорно право.
Въззивният съд приел, че процесният държавен имот – сгради и терен, е бил предоставен за оперативно управление и стопанисване на Комитета за култура в изпълнение на разпорежданията на Министерски съвет от 1974 и 1980 год. за изнасяне на промишлените производства от развитите градове, като впоследствие негови структури са установили фактическа власт върху част от сградите в имота. Приел, че ответното дружество упражнява фактическа власт върху част от сградите в имота без основание, намирайки за неоснователно поддържаното придобивно основание по чл. 17а ЗППДОбП /отм./, тъй като към момента на преобразуване на държавната фирма „П. и. в.м. л.“ в Е. с разпореждане № 28 от 1991 год. на МС спорният имот не е бил предоставен за управление и стопанисване на същата, за да премине правото на собственост върху имота в капитала на дружеството. Към този момент той е бил предоставен на Комитета за култура, поради което въззивният съд приел да са налице кумулативно предвидените предпоставки за основателност на иска по чл. 108 ЗС.
Настоящият състав на ВКС намира този извод за неправилен поради следните съображения:
Спорът се свежда до конкуренцията между предоставяне на правото на ползване, управление и стопанисване на държавен имот, национализиран по ЗНЧИМП от 1947 год. за който са съставени актове за държавна собственост от 1951 и 1952 год. за сгради и терен, от които се установява, че описаните в тях имоти са предоставени за ползване на ДИП „П.“ с последващи отбелязвания за предаване за стопанисване, въз основа на Решение № 201/82 год. на Бюрото на МС и заповед от 1984 год. на Комитета за култура на ТПСС „Б. в.“, по-късно ТСК „Б. в.“ /А. № 3800/, чийто правоприемник е образуваната със заповед № 14/90 год. на министъра на икономиката и планирането фирма с държавно имущество „Б. в.“. В останалите два А. са вписани новоизградените сгради в имота, предмет на тези актове – № 2321/51 год. и 2578/52 год., предоставен за ползване на ДИП „П.“. В съставения през 1996 год. А. 0031/96 год. е вписано предоставяне на стопанисване и управление на описания имот – терен и сгради на [фирма] на основание Решение № 201/82 год. на Б., както и включване на описания имот в капитала на това търговско дружество. При тези данни за предоставяне право на управление и ползване на държавния имот на различни търговски дружества, между които е и ответното, правоприемник на фабрика „П.“, същите са и носители на вещни права върху него, като ищецът М. на к. не установява по несъмнен начин на него, или на негов праводател, да е предоставено право на стопанисване и управление на процесния имот, по реда на Наредбата за държавните имоти от 1975 год. /отм./. Съгласно чл. 91 от същата предоставените на държавните учреждения недвижими имоти се ползват за техни преки нужди съобразно тяхното предназначение, поради което и в доказателствена тежест на ищеца е да установи наличието на такива нужди на Комитета за култура и предназначението на имота. Позоваването на Решението на Бюрото на МС № 201 от 31.12.1982 год. за безвъзмездно предаване на Комитета за култура от страна на председателя на ЦС на Н. на сградите от фабрика „П.“ е с цел задоволяване нуждите на студиата за анимационни филми и за организиране на база за кино и видеопроизводство, което кореспондира с отбелязванията в актовете за държавна собственост за предоставяне на право на ползване и управление на посочените в тях организации, в каквато насока са и последващите заповед на Комитета за култура от 1984 год., протокола от 22.01.87 год. Решението на Бюрото на МС обаче не установява предаване на държавни имоти в оперативно управление от една държавна организация на друга, съгласно реда, предвиден в чл. 94 НДИ /отм./ в редакцията му ДВ бр. 52/79 год., а представлява акт по изпълнение на държавната политика за изнасянето на промишлените производства и дейности, предмет на Р. № 71/74 год., като предоставянето се обуславя от конкретни преки нужди и предназначение на имотите, което в случая за Комитета за култура като учреждение не е доказано в процеса.
Предявеният иск от М. на к. е неоснователен, тъй като твърдяното право на оперативно управление и стопанисване на спорния имот – сгради и терен /последният изобщо е изключен от съдържанието на разпореждането на Б./ не е доказано в настоящето производство, за да обоснове основателността на иска, който по изложените по-горе съображения настоящата инстанция намира за допустим, но по същество – неоснователен. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на доказателствата, поради което и същото в тази му част подлежи на отмяна и вместо него се постанови друго, с което искът на М. на к. се отхвърли като неоснователен.
В частта относно произнасянето по иск на държавата въззивното решение подлежи на обезсилване.
С оглед този изход на спора на касатора следва да се присъдят направените по делото разноски в претендирания по представения списък по чл. 80 ГПК размер – 63 682.04 лв.
Поради изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд, II г. о. в настоящият състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА въззивното решение от 18.06.2013 год. по гр. д. № 1572/2004 год. на Софийски градски съд в частта, с която е уважен иска на М. на к. срещу [фирма], [населено място] и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. на к.срещу [фирма], [населено място] иск за признаване на собствеността и предаване на владението върху имот в [населено място], [улица], м. „И.-ю.“ с граници: от юг – [улица], от запад – [улица], от север – [улица]и от изток – имоти с пл. № № 1490, 1491, 1492 и 1493, представляващ УПИ III с площ 16 580 кв. м., УПИ IV с площ 3 480 кв. м. и УПИ II с площ 6 440 кв. м., в кв. 52, с построените в него сгради: помещение от партерен етаж на сграда № 1-участък „К. е.“ на площ 195 кв. м., пароразпределително и мазутно помещение – сграда № 3 с площ 170 кв. м., котелно и парова централа – сграда № 6 на площ 253 кв. м., кантар – сграда № 8 с площ 25 кв. м., сграда с помещения № № 10, 11 и 12, понастоящем складове на площ 560 кв. м., медицински пункт -двуетажна сграда № 13 на площ 85 кв. м., подготвително отделение – сграда № 14 на площ 120 кв. м., складово помещение – сграда № 16 на площ 756 кв. м., акумулаторно и хим. лаборатория – сгради № № 17 и 18 на площ 360 кв. м., цех „М. л.“ и стругарна – сграда № 19 на площ 1 675 кв. м., трафопост – двуетажна сграда № 20 на площ 90 кв. м., гараж – сграда № 21 на площ 280 кв. м., портиерно помещение – сграда № 22 с площ 5 кв. м., бивш металопресов цех, понастоящем административно-управленски и складови помещение – сгради № № 23 и 23б, административни помещения – сграда № 23в, бивш алуминиев цех, понастоящем складове – сгради № № 24 и 25, всичките на площ 1207 кв. м., означени с червен контур и съответните цифри на скицата към заключението на вещото лице П. П. от 30.11.2004 год., приложена на л. 44 от въззивното производство.
ОБЕЗСИЛВА горното въззивно решение в частта му относно произнасянето по установителен иск за собственост на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството.
Решението е постановено при участието на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и третото лице, помагач на ищеца – [фирма].
Осъжда М. на к. да заплати на „П. и. в. м. л.“ /“П.“/ АД, [населено място] направените по делото разноски в размер на 63 682.04 лв. / шестдесет и три хиляди шестотин осемдесет и два лева и 4 ст./.
Решението е окончателно.
