Анотация
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ гражданско отделение, в публично заседание на седми март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ МАРИНОВА, ВЕСЕЛКА МАРЕВА
при секретаря Зоя Якимова, като разгледа докладваното от съдия Влахов т.дело № 60208 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма]- [населено място] срещу Решение № 904/ 05.05.2016 г. по в.гр.д.№ 1162/16 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 7824/ 16.11.2015 г. по гр.д.№ 11844/12 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против Н. С. Г. иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК- за установяване на изискуемо парично вземане в размер на 181 106,76 евро- дължима и неплатена главница по Анекс № 3 от 26.10.2010 г. към Договор за банков кредит № 1421- универсален ипотечен кредит от 24.09.2007 г., заедно със законната лихва за периода от 29.02.2012 г. до окончателното плащане на сумата; договорна лихва върху главницата в размер на 16 685,09 евро за периода от 25.06.2011 г. до 28.02.2012 г.; такса в размер на 452,77 евро, както и 12 953,80 лв. разноски. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон и необоснованост, с оглед на което се моли за неговото отменяване и решаване на спора по същество чрез уважаване на предявения от [фирма]- [населено място] иск със законните последици.
Ответникът по касационната жалба- Н. С. Г. оспорва същата и моли обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила като правилно, като претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.
С Определение № 440/ 01.12.2016 г. касационното обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд е допуснато на основание чл. 280, ал. 1 ГПК- поради противоречие със задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК по следния обуславящ изхода на делото материалноправен въпрос, а именно: Въз основа на какви предпоставки може да се приеме, че кредиторът по договор за банков кредит е довел до знанието на длъжника волеизявлението си, с което е обявил кредита за предсрочно изискуем в хипотезата на т.нар.”автоматична предсрочна изискуемост”.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
За да формира извода си за неоснователност на предявения установителен иск по чл. 422 ГПК, въззивният съд е приел, че в случая не са налице предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост на задължението на ответницата по сключения между страните договор за банков кредит, тъй като банката не е уведомила длъжника, че е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем поради настъпване на предвидените в договора основания за това /т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК/. В тази връзка е прието, че от събраните по делото доказателства не може да се направи обоснования извод не само за надлежно уведомяване на длъжника за волеизявлението на кредитора, но и че последният е положил необходимите усилия за откриване на длъжника и връчване на уведомлението, тъй като върнатото в цялост като непотърсено писмо е било изпратено на адреса, посочен в договора за кредит /гр.С., [улица]/, докато в последващите анекси и в изготвения нов погасителен план е посочен друг адрес /гр.С., [улица]/, на който ответницата не е търсена.
С оглед така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви, правният въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, действително е от обуславящо значение за изхода на спора, като при извършване на преценка относно съобразяването на въззивния съд по този въпрос със задължителната практика на ВКС следва да се имат предвид не само разясненията, обективирани в Решение № 40/ 17.06.2015 г. по т.д.№ 601/14 г. на I т.о., но и постановеното след определението по чл. 288 ГПК Решение № 148/ 02.12.2016 г. по т.д.№ 2072/15 г. на I т.о., според което е допустимо да се фингира недоставеното или само изпратено от банката съобщение до длъжника като получено единствено в случай, че договорът между страните предвижда определени предпоставки и/или фактически констатации, при наличие на които ще се счита, че е положена дължимата грижа да се доведе до знанието на длъжника изявлението на банката, че е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем. В случай, че договорът за кредит не обективира такава уговорка, уведомяването на длъжника следва да бъде надлежно удостоверено посредством уредените в чл. 37- 58 ГПК способи за връчване на книжа, вкл. връчване по възлагане от нотариус /чл. 50 ЗННД/ или частен съдебен изпълнител /чл. 43 ЗЧСИ/.
Настоящият състав на Второ гражданско отделение възприема по принцип така дадения отговор на обуславящия изхода на делото въпрос, но с изключение на възприетото относно допустимостта изявлението на банката да бъде връчено на длъжника чрез частен съдебен изпълнител. В тази връзка следва да се има предвид, че поначало никой държавен орган или частноправен субект, на когото държавата е делегирала определени функции, не разполага с универсална властническа компетентност. По смисъла на чл. 2, ал. 1 и ал. 2 ЗЧСИ, частният съдебен изпълнител е лице, на което държавата възлага принудителното изпълнение на частни притезания, като може да му се възложи и събирането на публични вземания. Уредената в чл. 43 ЗЧСИ възможност частният съдебен изпълнител да възложи на определен служител в неговата кантора да връчва призовки, съобщения и книжа по реда на чл. 37- 58 ГПК следва да се тълкува именно в контекста на предоставената от държавата компетентност за извършване на принудително изпълнение, при което принципът е, че частният съдебен изпълнител може да удостоверява връчване на книжа не изобщо, а само във връзка с образуваните пред него изпълнителни дела. Само по изключение разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ГПК допуска в производството пред гражданския съд по искане на страната съдът да разпореди връчване на съобщенията по делото от частен съдебен изпълнител. По различен начин е уредена компетентността на нотариусите за връчване на книжа. Според чл. 2, ал. 1 ЗННД нотариусът е лице, на което държавата възлага извършване на предвидените в законите нотариални действия. Последните са посочени изчерпателно в чл. 569 ГПК, като разпоредбата на т.З изрично урежда компетентността на нотариуса за връчване на нотариални покани, който способ очевидно намира приложение в разглежданата хипотеза на уведомяване на длъжника за изявлението на банката-кредитор, че е упражнила правото си да направи кредита му предсрочно изискуем.
Като се има предвид посоченият по-горе отговор на обуславящия изхода на делото въпрос, който настоящият състав принципно възприема, обжалваното въззивно решение на Софийския апелативен съд се явява правилно като съобразено с приложимия материален закон. В конкретния случай нито договорът за банков кредит от 24.09.2007 г., нито Общите условия на [фирма]- „Условия за кредити на физически лица- Ипотечни кредити” допускат възможност за фингирано уведомяване на длъжника за изявленията на кредитора по договора, поради което следва да се приеме, че на общо основание настъпването на предсрочната изискуемост на кредита е предпоставено от надлежното уведомяване на длъжника за упражненото право на банката-кредитор съобразно посочените по-горе допустими способи за връчване на книжа по реда на чл. 37- 58 ГПК. Нещо повече- дори и да се приеме, че е достатъчно да се докаже, че ищецът е положил дължимата грижа за връчване на уведомлението, то данните по делото не са в състояние да обусловят извод в този смисъл, тъй като поканата за доброволно изпълнение, върната като непотърсена, е била изпратена на адреса, посочен в договора за кредит от 24.09.2007 г. /гр.С., [улица], вх.А, ет.З, ап.7/, докато в последващите анекси към договора от 23.09.2009 г., 24.03.2010 г. и 26.10.2010 г. длъжникът е посочил друг адрес /гр.С., [улица]/, на който не е бил търсен.
С оглед изложеното, настоящата касационна инстанция споделя крайния извод на въззивния съд за неоснователност на исковата претенция по чл. 422 ГПК поради липса на предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост на задължението на ответницата по сключения между страните договор за банков кредит, тъй като банката не е уведомила длъжника, че е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем съобразно задължителните указания на т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК, като на това основание обжалваното въззивно решение на Софийския апелативен съд следва да се остави в сила.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. З ГПК, в полза на ответницата по касация следва да бъдат присъдени направените в касационното производство разноски, а именно сумата 5 161,80 лв. за адвокатско възнаграждение. Направеното от касатора възражение за прекомерност на така подлежащото на присъждане адвокатско възнаграждение е неоснователно, тъй като същото е под минималния размер, дължим съобразно материалния интерес по делото съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ
гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 904/ 05.05.2016 г. по в.гр.д.№ 1162/16 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма]- [населено място] на основание чл. 78, ал. З ГПК да заплати на Н.С. Г. сумата 5 161,80 лв. разноски за касационното производство
Решението е окончателно.
Свързани съдебни актове
Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г.Докладчик: съдия Кристияна Генковска
Допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване на копие от исковата молба на особения му представител, назначен на осн. чл. 47, ал. 6 ГПК?
