Решение № 13 от 02.02.2016 г. по гр. д. № 4287 / 2015 г.

0 Shares

Анотация

Въпрос
Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?
Допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника?

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на осемнадесети януари две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Бойка Стоилова

ЧЛЕНОВЕ:
Мими Фурнаджиева ,  Велислав Павков

при секретаря Цветанка Найденова в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4287 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Поделение за пътнически превози – Горна Оряховица, против решение № 73/04.05.2015 г., постановено по гр.д.№ 73/2015 г. от състав на Окръжен съд – Силистра.

Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор, като в открито съдебно заседание не изпраща представител.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 1116/13.10.2015 г. на състава на ВКС.

Процесуалноправен въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване е, когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника.

По отговора на правния въпрос, състава на ВКС приема следното:

Правните изводи на съда /включително тези относно преюдициалните за спора въпроси/, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Ето защо, дори и препращането към мотивите на първата инстанция, съгласно чл. 272 ГПК, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. В тази насока е трайната и задължителна съдебна практика на ВКС, изразена в решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело № 823/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 344/21.09.2012 г. по гр. дело № 862/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 127/05.04.2011 г. по гр. дело № 1321/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 554/08.02.2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и – в противоречие с решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на чл. 290 от ГПК, която се споделя изцяло и от настоящия състав на ВКС.

По касационната жалба, състава на ВКС приема следното:

Във връзка с предявения иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ вр. с чл. 34, ал. 2 К., предвиждащ по-благоприятен режим на определянето на обезщетението /предвид разпоредбата на чл. 228, ал. 2 КТ/, спорен между страните по делото е бил въпросът, дали през последните 10 години от своя трудов стаж, работникът – ищец по делото, е придобил при ответника по делото или или изрично посочените в К. търговски дружества. Фактическите основания за възражението на ответника в насока на липса на тази предпоставка за изплащане на обезщетението в претендирания размер са, че през този 10-годишен период, трудовото правоотношение на ищеца е било прекратено поради налагане на дисциплинарно наказание – уволнение.

Дисциплинарното наказание е било отменено с влязло в сила съдебно решение, като не се спори между страните, че след отмяната му, ищецът е бил възстановен на заеманата преди уволнението длъжност в ответното предприятие, като за периода от уволнението, до възстановяването – 23.07.2010 г. – 01.08.2010 г., ищецът е работил по трудово правоотношение с друг работодател, извън посочените в К. търговски дружества.

Предпоставки за придобиване правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ са: прекратяване на трудовото правоотношение, без значение на какво основание и към момента на прекратяването работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Критерий за придобиване право на увеличения размер на обезщетението е придобиването на последните 10 години трудов стаж при един и същ работодател. В разпоредбите на чл. 352 и чл. 354 КТ е предвидено, че за трудов стаж се зачитат и периоди от време, в които работникът или служителят не е работил, в т.ч. и когато е бил без работа поради уволнение, което е признато за незаконно от компетентните органи – от датата на уволнението до възстановяването му на работа – чл. 354, ал. 1, т. 1 КТ. Законът визира като предпоставка за изплащане на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ трудовия стаж – дали работникът е работил или не, е ирелевантно за случая. В хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 1 КТ за дата на възстановяване на работа следва да се приеме фактическото допускане на работника или служителя до работата, на която е възстановен със съдебното решение. Работникът или служителят обаче може да не е искал възстановяване на работа /чл. 344, ал. 1, т. 2/, а само признаване на уволнението за незаконно /чл. 344, ал. 1, т. 1/ или при успешно проведен иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ да е предпочел възможността по чл. 325, т. 2 КТ за прекратяване на трудовия договор без реално да се върне на работата, на която е възстановен със съдебното решение. Няма опора в закона времето на оставане без работа поради незаконното уволнение да не бъде признато за трудов стаж, независимо че работникът или служителят реално не се е върнал на работата, на която е възстановен. Признаването на времето от незаконното уволнение до възстановяването на работа за трудов стаж означава, че работникът или служителят има всички права, произтичащи от трудовия стаж. В този смисъл е и задължителната съдебна практика – решение № 720 от 25.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 191/2010 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Предвид изложеното, възражението на ответника, че в рамките на 10-годишния трудов стаж на ответника, същия е работил при друг работодател, като поради това не се дължи и претендираното обезщетение, е неоснователно. Действително, работникът е работил при друг работодател за период от време, съвпадащ с 10 годишния период, изискуем като основание и предпоставка за присъждане на обезщетението в пълен размер, но това е било в период, през който ищецът е бил с прекратено трудово правоотношение, поради налагане на дисциплинарно наказание – уволнение, отменено поради незаконосъобразност с влязло в сила съдебно решение, като по изложените съображение по-горе, този период също следва да се зачете за трудов стаж при работодателя – ответник по делото. Полагането на труд по трудово правоотношение след прекратяването на трудовото правоотношение и преди отмяната на заповедта за налагането на дисциплинарното наказание, има за последица и е основание за неприсъждане на обезщетение, но друго такова – за оставане бeз работа поради прекратяването на трудовото правоотношение, каквото не се претендира и не е предмет на настоящия спор.

Предвид изложеното, въззивното съдебно решение, макар и неправилно, поради нарушение на процесуалните правила, следва да се остави в сила, доколкото не се налага извършването на нови процесуални действия и не съществува процесуална пречка настоящия състав на ВКС да се произнесе по съществото на спора.

Водим от горното, състава на ВКС

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 73/04.05.2015 г., постановено по гр.д.№ 73/2015 г. от състав на Окръжен съд – Силистра.

Решението е окончателно.

 


Свързани съдебни актове


Цитирани норми