Решение № 8 от 11.02.2014 г. по гр. д. № 4244/2013 г.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпрос
Дали несъставянето на акт за общинска собственост за един имот обуславя извод за липса на право на собственост на общината по отношение на този имот?

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и четиринадесета година, в състав:

Председател:
ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА

Членове:
МАРГАРИТА СОКОЛОВА, ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№4244 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение №95 от 22.03.13г. по гр.д.№25/13г. на Великотърновския окръжен съд.

. Жалбоподателят поддържа, че решението е необосновано и неправилно поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Спорът е за собственост на дворно място, придадено по регулация към имот на ищцата. Правилно въззивният съд е приел, че не е доказано заплащането на придаваемото място. Неправилен обаче е изводът му, че не е доказан статутът на мястото като общинска собственост. Липсата на акт за общинска собственост на спорното място не е решаваща, тъй като актът има само констативно значение, а по делото има достатъчно доказателства, че мястото е било държавно, а сега – общинско. Оттук неправилен е и решаващият извод на съда, че това място е могло да бъде придобито по давност от ищцата. Освен това – правният спор по делото обхваща само придаваемите 260 кв.м., но не и целия урегулиран поземлен имот на ищцата и намиращите се в него сгради.

Ответникът в производството М. Д. С. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна. Позовава се на извършено от нея плащане на спорното място.

С определение №486 от 07.10.13г. по настоящото дело е допуснато служебно касационно обжалване на въззивното решение поради съмнение за допустимостта му в частта, за която липсва правен спор. Обжалването е допуснато и по поставения от касатора въпрос дали несъставянето на акт за общинска собственост за един имот обуславя извод за липса на право на собственост на общината по отношение на този имот.

М. Д. С. е предявила срещу [община] иск за установяване правото и на собственост върху УПИ VIII-121 в кв.7 по плана на [населено място], целият с площ от 1367кв.м., заедно с постройките в имота. Същевременно в обстоятелствената част на исковата молба тя е посочила, че повод за правния спор е издадената от общината скица, в която е посочено, че 260 кв.м. от този имот са общинска собственост. В отговора на исковата молба [община] е изразила становище, че спорни са само онези около 260 кв.м., които са придаваеми към имота на ищцата от общинско място и които не са заплатени. Всички останали данни по делото сочат, че правният спор се концентрира само по отношение на тези 260 кв.м., за които ищцата има правен интерес да установи собствеността си по отношение на общината на едно от поддържаните от нея основания – заплащане на определената оценка за придаваеми части по регулация или придобивна давност. При това положение, като не е прекратил производството по делото по отношение на безспорната част от процесния имот и намиращите се в нея сгради, въззивният съд е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено в тази част.

По съществото на правния спор въззивният съд е приел, че спорното място не е заплатено от ищцата и тя не е станала негов собственик по силата на отчуждителното действие на регулацията. Прието е, че за това място [община] не разполага с акт за общинска собственост. Придаваемото място е откъм пътя, но не представлява част от този път. Не е установено с документи, че мястото е публична общинска собственост, както твърди общината, затова няма законна пречка то да бъде придобито по давност след заемането му чрез ограждане с телена мрежа през 1998г. и спокойното му и непрекъснато ползване от ищцата. Затова искът за собственост следва да бъде уважен на основание изтекла придобивна давност.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

В практиката на ВКС по чл.290 ГПК се приема, че актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по някой от предвидените в чл.77 ЗС способи. В този смисъл са например решение №321/14.10.11г. по гр.д.№1167/10г. на ВКС, I ГО, решение №269 от 03.08.12г. по гр.д.№643/11г. на ВКС, I ГО и др. Несъставянето на А. или А. не може да доведе до извод, че имотът не е държавен или общински. В хипотезата на чл.6 от Закона за собствеността, редакция от 1951г., държавни са имотите, които нямат друг собственик. Доказването на това придобивно основание става чрез изследване на данните, които се съдържат в различните карти, планове, регистри и друга документация, одобрени по реда на Закона за единния кадастър на НРБ /отм./, З. /отм./, ЗКИР, ЗСПЗЗ, ЗВСГЗГФ – в този смисъл решение №541 от 06.07.2010г. по гр.д.№661/2009г. на ВКС, I ГО, постановено в производство по чл.290 ГПК. Както е посочено в това решение, ако по време на отреждането със съответния план един имот е с неизвестен собственик, той се води за безстопанствен и в този случай се приема, че той е станал държавна собственост по силата на посочената редакция на чл.6 ЗС. Настоящият състав приема, че държавна собственост на това основание ще бъде и празното място, което служи за преминаване между отделните имоти, макар и все още да не е било изградено като улица.

В настоящия случай дворното място, което праводателката на ищцата е закупила през 1924г. в [населено място], граничи от две страни с улици, като спорните 260 кв.м. са отразени по кадастралния план от 1923г. като празно място по протежението на една от посочените улици. Това празно място не е означено като отделен имот със свой планоснимачен номер; в разписната книга към същия план, както и към плана от 1959г. и 1985г. няма посочен собственик на мястото.

Неправилен е изводът на въззивния съд, че ищцата е придобила спорните 260 кв.м. по давност. Този извод е обусловен от погрешното заключение, че след като няма съставен акт за общинска собственост на тези 260 кв.м., както и други документи, които да установяват правото на собственост на общината или на държавата, имотът не е бил държавен или общински и не е била налице пречката на чл.86 ЗС, чл.7, ал.1 З. и чл.7, ал.1 ЗОбС за придобиването му по давност. В действителност става дума за имот по чл.6 ЗС, редакция от 1951г. Този имот се намира непосредствено по протежението на проектирана [улица]. и дори да не е бил част от тази улица, към този момент няма данни той да е имал друг собственик. Както бе посочено по-горе в решението, спорните 260 кв.м. не са били означени в плана с отделен планоснимачен номер, както това се извършва за частните имоти, а и в разписните книги по всички планове на населеното място няма данни имотът да е бил собственост на частно лице. При това положение този имот е имал статут на държавна собственост, а понастоящем – на общинска собственост. Налице е пречката на чл.86 ЗС за придобиването му по давност и ищцата не може да се легитимира като негов собственик на това основание. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение, противоречащо на материалния закон.

Преждевременен е другият извод на въззивния съд – че ищцата не е станала собственик на спорните 260 кв.м. чрез прилагане на дворищнорегулационния план от 1985г., с който тази част се придава по регулация към собствения и парцел. Установено е по делото, че с молба от 13.12.1989г. С. Б., тогавашен собственик на парцел VIII-121, е поискала изготвяне на оценка за придаваемото място и изготвяне на документи за снабдяване с нотариален акт. С протокол от 11.03.1992г. на комисия по чл.265 от ППЗТСУ при В. общински съвет мястото е оценено за сумата от 13 000 лв. В протокола е посочено, че това е държавно място, което се придава към парцела откъм уличната регулация. Оценката е била обжалвана и с решение от 05.10.92г. по гр.д.№1489/92г. на ВтРС тя е намалена на 780 лв. По делото няма данни ищцата или нейните праводатели да са заплатили на общината сумата от 13 000лв. по първоначалната оценка или 780лв. по редуцираната оценка на придаваемите 260 кв.м. Ищцата твърди, че плащането е извършено с приходната квитанция №0831734 от 09.12.1997г., намираща се на стр.43 от първоинстанционното производство. От този документ се установява, че наследниците на Р. и Д. Б. /първоначалните собственици на имота/ са заплатили на кметство Дебелец сумата от 1200лв. Няма данни за какво е извършеното плащане, нито пък обяснение защо сумата е 1200лв., вместо окончателната оценка от 780лв. Затова въззивният съд е приел, че с този документ не се установява заплащане на оценката на придаваемите към имота на ищцата 260 кв.м. Настоящият състав приема, че въззивният съд не е притежавал специални знания, за да определи какво плащане е извършено с въпросния документ и дали не е възможно в платените 1200лв. да се включва и сумата от 780лв., представляваща оценката на придаваемите части. Плащането е отнесено към код 36 /или 56/ и не е изяснено какви суми са отразявани под този код. Същевременно свидетелите по делото сочат, че при поставяне на оградата на процесния имот през 1998г. и приобщаването на спорните 260 кв.м. към него, от общината са идвали служители за определяне на мястото на оградата, което прави вероятно твърдението за извършено плащане на придаваемите части. Като е приел, че липсва плащане, без да изясни посочените обстоятелства, въззивният е постановил неправилно решение. Това решение следва да бъде отменено и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд, който да допусне експертиза за изясняване на вида на плащането, извършено с квитанция №0831734 от 09.12.1997г., както и има ли данни в общината това плащане да включва и сумата от 780лв., представляваща оценка на придаваемите към имота на ищцата 260 кв.м. от общински имот. Експертизата е допустима съгласно т.3 на ТР №1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е необходима във връзка със служебното прилагане на императивна материалноправна норма – §8, ал.1 ПЗР на ЗУТ и по-конкретно – за изясняване на обстоятелството дали дворищнорегулационният план на [населено място] от 1985г. е бил приложен през 1997г. със заплащане на дължимото обезщетение за спорните 260кв.м.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение №95 от 22.03.13г. по гр.д.№25/13г. на Великотърновския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение №1177/27.11.12г. по гр.д.№2420/12г. на Великотърновския районен съд, в частта, с която съдът е признал за установено по отношение на [община], че М. Д. С. е собственик на имот пл.№121 с площ от 1107 кв.м., за който е отреден УПИ VIII-121 в кв.7 по плана на [населено място], заедно с намиращите се в имота сгради и прекратява производството по делото в тази част.

ОТМЕНЯ решение №95 от 22.03.13г. по гр.д.№25/13г. на Великотърновския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение №1177/27.11.12г. по гр.д.№2420/12г. на Великотърновския районен съд, с което е признато за установено по отношение на [община], че М. Д. С. е собственик на 260 кв.м., които се придават по регулация към собствения и УПИ VIII-121 в кв.7 по плана на [населено място].

ВРЪЩА делото за ново разглеждане в отменената част от друг състав на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове


Цитирани норми