Dictum

Налице е съмнение за недопустимост на решението на въззивната инстанция, която е приела в решаващите правни мотиви, че релевантният момент за установяване на правата на ищеца е момента на одобряване на кадастралната карта / 2004г./ . Същевременно искът по чл. 54 ал.2 ЗКИР е предявен и разгледан от първоинстанционния съд за установяване на правата на ищеца към настоящия момент. Като последица от определения предмет на делото – установяване на собствеността към минал момент, въззивният съд не е разгледал, приемайки за ирелевантно, правоизключващото възражение на ответника-касатор , че е собственик на процесния имот към настоящия момент.

Включва ли се в задължението на съда, регламентирано в чл. 235, ал. 3 ГПК, разглеждане на посочено в исковата молба изявление на кредитор, упражнил преди това правото си по чл. 410 ГПК, че счита задълженията на длъжника си за предсрочно изискуеми?

Дали въззивният съд е длъжен да формира свое вътрешно убеждение по правнорелевантните факти, въз основа на събраните в процеса доказателства и може ли да препрати изцяло към мотивите на първата инстанция?

Допустим ли е иск, предявен от банка по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 415 ГПК за установяване съществуването на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, в хипотезата на отменено разпореждане за незабавно изпълнение поради липса на активна процесуална легитимация на заявителя по чл. 417, т. 2 ГПК?

За точното прилагане разпоредбата на чл. 299 ГПК и за необходимостта да бъдат съобразени правата на страните по иска по чл. 32, ал. 2 ЗС в последващ съдебен спор за собственост.