II-ро отделение

„1. Уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за заемополучателя (кредитополучателя) размер нарушава ли изискването за добросъвестност и води ли до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя; 2. Нищожност на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на базисния лихвен процент (БЛП), обуславя ли нищожност и на друга уговорка между страните за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка; 3. При наличие на нищожна клауза в договор за кредит с банка, касаеща отнапред договорен между страните размер на лихвата, следва ли съдът да приложи в отношенията между страните действителната клауза; 4. Налице ли е неоснователно обогатяване, ако лихвата по кредита е събрана от банката - кредитор в размера, уговорен отнапред между страните в действителна клауза на договора за кредит, а не в размера, определен по клауза от същия договор, която е неравноправна и поради това нищожна; 5. Съобразно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд длъжен ли е да разгледа всички доводи на страните, като отговори защо приема, респективно защо не приема конкретни защитни доводи; 6. Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните; 7. Какви са правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора. Допускането на касационно обжалване по така формулираните въпроси се поддържа на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителна и с казуална практика на ВКС (конкретно въпроси от №1 до №4 вкл. - в противоречие с практиката в решение №92/09.09.2019 г. по т. д. №2481/2017 г. на II т. о., въпрос №5 - в противоречие с практиката в решение №120/04.04.2013 г. по гр. д. №964/2012 г. на ІV г. о., решение №87/02.07.2013 г. по гр. д. №829/2012 г. на І г. о., решение №68/24.04.2013 г. по т. д. №78/2012 г. на II т. о. и определение №50511/24.07.2023 г. по т. д. №1665/2022 г. на I т. о., въпрос №6 - в противоречие с практиката в решение №120/04.04.2013 г. по гр. д. №964/2012 г. на ІV г. о., решение №68/24.04.2013 г. по т. д. №78/2012 г. на II т. о., решение №283/14.11.2014 г. по гр. д.№1609/2014 г. на IV г. о. и Тълкувателно решение №1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпрос №7 - в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение №1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.