Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2023

от

от това, прието във влязлото в сила съдебно решение, не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Противно на доводите на молителката, няма основание да не се приложат указанията на т. 1 Тълкувателно решение 7/2014 от 31.07.2017 г. по тълк. дело №7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според които последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението, предмет на молбата за отмяна, не представлява ново обстоятелство или ново писмено доказателство по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Доколкото извършената тълкувателна дейност не съставлява сама по себе си факт или обстоятелство от фактическия състав по иска, нито писмено доказателство за такъв факт, то същата не може по естеството си да се отнесе към обстоятелство по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, нито към което и да било друго основание за отмяна по същата разпоредба. Не могат да бъдат споделени и съображенията, че с ТР №1/21.06.2018 г. по тълк. дело №1/2016 г. на ОСНГТК не се извършва тълкуване на закона, доколкото това е предметният обхват на всеки един акт на нормативно тълкуване, вкл. извършено ВКС.

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

от

да изложи съображения кои от тях кредитира или не, и защо; 3. Длъжен ли е съдът конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно правно релевантните факти, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и следва ли да съобрази при този извършен от него задължителен анализ всички изводи на извършените по делото и приети експертизи; 4. Какво е значението на мотивите на въззивния съдебен акт, в смисъл длъжен ли е въззивният съд, който е втори по ред по съществото на материално правния спор, да изследва всички възражения и доводи на страните и въз основа на това да изгради и изложи своите правни съображения; 5. Трябва ли съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските отношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, следва ли да подчини своите процесуални действия на принципа за установяване на истината (чл. 10 ГПК), трябва ли да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, което да почива на приложимия закон, логическите и житейските правила – чл. 12 ГПК“.

Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022

от

1/ Длъжен ли е въззивния съд да обсъди и да изложи в решението си мотиви в обсъждане на исканията и възраженията на страните, както и да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, обсъди защитните тези на страните, техните доводи и възражения и 2/ Следва ли от съдържанието на договора да бъде определен какъв е характера на процесния договор /за лизинг, за продажба на изплащане или предварителен договор за продажба/, при тълкуване на неговите клаузи. По първия въпрос се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС – ППВС №7/1965 г., т. 19 ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК и ТР №1 от 09.12.2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ОСГТК, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение №45/25.06.2019 г. по гр. д. №1466/2018 г. III г. о., решение №157 от 08.11.2011 г. по т. д. №823/2010 г. на II т. о., решение №271 от 15.10.2013 г. по гр. д. №1403/2012 г. на IV г. о., решение №194 от 18.06.2013 г. по гр. д. №1100/2012 г. на IV г. о., решение №229 по гр. д. №2221/2016 г. на III г. о. и решение №271/2016 г. по гр. д. №1368/2016 г. на IV г. о., според която императивната норма на чл. 236, ал. 2 ГПК изисква решението да съдържа мотиви в обсъждане на исканията и възраженията на страните и че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, обсъди защитните тези на страните, техните доводи и възражения при съблюдаване на очертаните предели на въззивното производство съгласно чл. 269 ГПК, в качеството си на решаващ съд. По втория повдигнат въпрос касаторът поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК по приложението на чл. 20 ЗЗД, а именно: решение №546/23.07.2010 г. по гр. д. 856/2009 г. на IV г. о., решение №16/28.02.2013 г. по т. д. №218/2012 г. на II т. о., решение №220 от 31.07.2014 г. по гр. д. №6126/2013 г. на IV г. о., решение №134/25.06.2014 г. по гр. д. №6886/2013 г. на III г. о. и решение №430/20.01.2015 г. по гр. д. №1673/2014 г. на IV г. о. По отношение на същите въпроси се поддържа и основанието на т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, но в редакцията й преди изменението й с ДВ, бр. 86/2017 г. – „разрешаван противоречиво от съдилищата, която разпоредба обаче беше заменена с друго с ново съдържание – въпросът е „решен в противоречие с актове на КС на РБ или на Съда на ЕС“. Отделно от това се поддържа и наличието на очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК с обосновка за допуснато нарушение на правилата на формалната логика при тълкуване и прилагане на закона, както и с липсата на мотиви, които нарушения са довели до очевидно неправилния извод, че ищцата не е заплатила пълната дължима цена по договора, поради което е неизправна страна и няма право да развали едностранно договора и съответно не може да претендира връщане на платените вноски като платени на отпаднало основание. Ответната страна – „Евростандарт 2017“ ООД, не е депозирала отговор на касационната жалба.