„1. Длъжен ли е въззивният съд за прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно се мотивира кои и защо възприема и кои не?; 2. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по невъведен от въззивника факт или възражение и да основе на него решението си?; 3. С какви доказателствени средства се установява намаляването на патримониума на страната в хипотезите на неполучен наем и на погасяване на вземане за наем чрез прихващане?“. По формулираните въпроси по т. 1 и т. 2 от изложението касационният жалбоподател въвежда допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че произнасянето на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС и се позовава: по въпроса по т. 1 – на решения на ВКС по гр. д. №3827/2019 г., IV г. о., гр. д. №2145/2020 г., I г. о., гр. д. №3244/2017 г., IV г. о., гр. д. №4404/2019 г., III гр. о., т. д. №2897/2018 г., I т. о. и др., а по въпроса по т. 2- на решения на ВКС по т. д. №2739/2019 г., I т. о., т. д. №220/2015 г., т. д. №1826/2016 г. и т. д. №2693/2014 г., II т. о. По отношение на третия въпрос се сочи, че в закона липсва отговор и не е формирана съдебна практика, поради което е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.