Решение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
относно естеството на правото на допълнителен отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006г. /отм./, сроковете за упражняване на това право и възможността да бъде погасено по давност.
относно естеството на правото на допълнителен отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006г. /отм./, сроковете за упражняване на това право и възможността да бъде погасено по давност.
1. „При установено софтуерно въздействие върху средството за измерване, в резултат на което е установено количество електрическа енергия в невизуализиран регистър, реално доставено и потребено от абоната, следва ли при ангажиране отговорността на купувача на електрическа енергия по реда на чл. 183 ЗЗД крайният снабдител да установи по делото, че доставеното количество електрическа енергия е извършено в едногодишния период, регламентиран в чл. 50 ПИКЕЕ /отм./?“, по който твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №150/26.06.2019 г. по гр. д. №4160/2018 г. на III г. о. и в решение №118 от 18.09.2017 г. по т. д. №961/2016 г. на II т. о.. Излага доводи и за наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 2. „Правно значим ли е за реализирането на отговорността на потребителя по реда на чл. 183 ЗЗД точния времеви интервал, в който това количество енергия е измерено в неизведения на дисплея на електромера регистър, както и причините за това?“ и 3. „Правно значимо ли е за реализирането на отговорността на потребителя по този ред доказване изпълнението на други задължения на разпределителното дружество, непредвидени в хипотезата на чл. 183 ЗЗД?“, които счита, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
за съдържанието на сключения договор за възлагане на управлението и за установяване наличието на бизнес пран, който да е част от договора за възлагане на управление при условията на пълно и главно доказване, противоречат на конкретно посочена в изложението казуална практика, а именно: решение №76/27.03.2012 г. по гр. д. №937/2011 г. на III г. о., решение №144 от 4.07.2019 г. по гр. д. №4350/2018 г. на IV г. о., решение №215 от 3.07.2014 г. по гр. д. №7007/2013 г. на IV г. о., решение №256 от 7.11.2019 г. по гр. д. №944/2019 г. на IV г. о. и решение №92/28.04.2017 г. по гр. д. №3478/2016 г. на IV г. о.
се свежда до допустимостта на свидетелските показания с оглед разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от закона.
от значение за спора които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Поддържа също така, че решението е очевидно неправилно и моли да се допусне касационно обжалване. Формулирано е искане за отмяна на постановеното въззивно решение и постановяване на решение с което да бъде уважени предявените искове.
„Следва ли съдът да обсъди в цялост събраните доказателства и доводите на страните?“, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Счита също, че в обжалваното решение са разрешени материалноправните въпроси „Когато трудовоправните отношения на служителите се регламентират от общ и специален закон /КТ и ЗМВР/, може ли съдът да пренебрегне разпоредбите на специалния закон?“, „При категоричната разпоредба на чл. 300 ГПК, че задължителна за гражданския съд е единствено влязлата в сила присъда, може ли съдът да базира изводите си единствено на постановление за прекратяване на наказателното производство?“; „Може ли да се твърди, че имаме кражба, извършена по непредпазливост, при единствената предвидена форма за вина в чл. 194 до чл. 197 Наказателния кодекс умисъл и как намерението противозаконно да се присвои вещ се свързва с непредпазливостта?“ „Може ли абстрактно обсъждане на общи категории без връзка с конкретен законов текст и при липса на нарушение на задълженията по длъжностна характеристика да се направи извод за извършено дисциплинарно нарушение?“, които според касатора имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
законосъобразен ли е подбор, извършен на основание чл. 329 КТ, ако в него не са включени всички заемащи при същия работодател служители със сходни с тази на съкратената длъжност трудови функции; и процесуалноправните въпроси при оспорване от една от страните по делото на представени от другата страна частни документи, коя от тях носи доказателствената тежест за датата на съставянето им; длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви, като основе решението си на установените факти и обстоятелства и обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните; длъжен ли е въззивният съд да осъществи съдебен контрол върху преценката на работодателя по чл. 329 КТ, като обсъди заявените доводите за необективност на подбора; и длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по твърденията в исковата молба, че прекратяването на трудовото правоотношение е израз на преднамерено отрицателно субективно отношение към ищеца и представлява дискриминация. Касаторът счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/.
Относно предпоставките за прекратяване на трудовото правоотношение при условията на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, и в частност – какво следва да е съдържанието на молбата за прекратяване на трудовото правоотношение и налице ли е прекратяване на правоотношението, в случай че заповедта не е връчена в седемдневен срок?
„Задължен ли е въззивният съд да обсъди и обоснове своето решение въз основа на всички твърдения на страните и събрани доказателства и въз основа на анализа на същите да обоснове мотивирано решението си по разглеждания казус?“ и материалноправния въпрос „При присъждане на обезщетение по чл. 200 КТ, когато ищецът претендира единствено обезщетение за претърпените от трудовата злополука неимуществени вреди, приспада ли се полученото обезщетение за временната нетрудоспособност на основание чл. 200, ал. 3 КТ?“. Касаторът счита, че и двата въпроса са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Наред с това поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно.
При предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, при уважаване на чиято претенция не е взето предвид единствено брутното трудово възнаграждение на работника, а и допълнителни плащания към него, които не формират това възнаграждение, следва ли съдът, дори при липса на изрично възражение от ответника – работодател да съобрази това обстоятелство по собствен почин?
Относно момента на настъпване на преклузията за събиране на доказателства във въззивното производство.
За начина на определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ.