Определение №****/**.**.2023 по дело №****/2022
За допустимите доказателствени средства за установяване по смисъла на чл. 181 ГПК на достоверна дата на частен документ.
За допустимите доказателствени средства за установяване по смисъла на чл. 181 ГПК на достоверна дата на частен документ.
Относно предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен иск по реда на чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед на изпълнение въз основа на запис на заповед.
за разноските съставът на ВКС не е съобразил представените към отговора на касационната жалба фактура №[aam show="subscriber" hide="visitor,pending"]848/20.01.2022 [/aam][aam hide="all" show="visitor,pending"]******[/aam]г. за сумата от 10 320 лв. с ДДС /първо плащане по договора/ и преводно нареждане от 24.01.2022 г.
Въззивният съд не е изследвал обстоятелствата, които са от значение за предоставяне на потребителска защита с оглед на качеството на лицето, на което е предоставил потребителска защита. По тези съображения касационното обжалване следва да се допусне на основание очевидна неправилност (по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК).
За предпоставките по приложението на чл. 10, ал. 1 ЗПК и по – конкретно при какви факти следва да се приеме, че размерът на текстовата част на шрифта на договор за потребителски кредит не отговаря на изискването да не е по – малък от 12?
за активната материалноправна легитимация на ищцата да претендира и получи обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил Тълкувателно решение №[aam show="subscriber" hide="visitor,pending"]1/21.06.2018 [/aam][aam hide="all" show="visitor,pending"]******[/aam]г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, събраните по делото гласни доказателства, обстоятелството, че към датата на ПТП загиналото дете е било на 9 години, че заедно с родителите си и баба си са живели в едно домакинство, че контактът между детето и баба му е бил постоянен, както и че бабата е полагала грижи за детето, когато неговите родители са били на работа. Приел е, че между ищцата и починалата не е доказано наличието на особена, изключителна връзка, отличаваща се по съдържание от традиционно съществуващите отношения между баба и внук. Изложил е съображения, че споделеното от свидетелката, че ищцата всеотдайно и с огромна обич се грижела за внучката си от раждането й, защото родителите ходели на работа, и че я е водела на училище, не е достатъчно и не позволява да се направи извод за изключителност на отношенията между родствениците по смисъла на Тълкувателното решение, а сочи на нормални за българската традиция духовна и емоционална близост между баба и внучка, характеризираща се с взаимна обич, привързаност, морална подкрепа и признателност. Приел е, че не се установява ищцата да е заела майчинската роля в живота на починалата, като полаганите от бабата грижи за детето са в рамките на обичайните отношения, при които в общо домакинство живеят родителите заедно със семейството на своя син/дъщеря. Изложил е съображения, че доколкото по делото е установено, че родителите на починалото дете са живели с него и липсват данни те да са се дезинтересирали от него преди инцидента и да са преустановили полагането на грижи за неговото отглеждане и възпитание, не може да се приеме, че бабата е била най – близкият човек на пострадалата, нито, че последната не е имала други близки, освен баба си, които да се грижат за нея, да я обичат и да я подкрепят. В тази връзка е изтъкнал, че животът на ищцата не е бил свързан единствено и само с този на починалата, тъй като макар да не е имала съпруг и приятелят й да е загинал при инцидента, тя има двама сина – възрастни, работоспособни и самостоятелни хора, както и други две внучки, с които също съжителства в една къща. Въззивният съд е приел още, че показанията на свидетелката относно емоционалното и психическо състояние на ищцата след инцидента също не обосновават извод за изключителност на връзката между баба и внучка, нито установяват понасянето на морални вреди и страдания, надхвърлящи болките и страданията, които традиционно, обичайно би изпитала всяка баба от внезапната и преждевременна смърт на своята внучка. Решаващият състав е заключил, че доказаните положителна емоционална връзка, обич и привързаност между ищцата и починалата, както и наличието на страдание и тъга от загубата не покриват критериите, обосноваващи отговорността на застрахователя и наличието на неговата пасивна материалноправна легитимация по предявения иск.
Дължи ли потребителят възнаградителна лихва по договор за кредит при обявяване за нищожна поради неравноправния ѝ характер на договорна клауза за определяне на лихвата и съответно как следва да се определи размерът й в този случай?
касаторът твърди противоречие с ТР №4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, а по втория – с решение №34/22.02.2016 г. по гр. д.№4657/2015 г. на ВКС, І г. о.
са за задължението на въззивния съд да посочи конкретни фактически съображения за отношенията между брат и сестра при формирането на извод за „трайни и дълбоки емоционални връзки“, както и за неизлагането на мотиви при оценката на свидетелските показания и при определяне размера на присъденото обезщетение. Материалноправният въпрос е за несъобразяването от съда на социално – икономическия статус на ищеца и конкретните икономически условия в страната като критерии за понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД. По част от въпросите касаторът е посочил практика на ВКС, както и твърди, че произнасянето на ВКС по поставените от него въпроси е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
дали падежиралите към момента на приключване на съдебното дирене погасителни вноски се дължат, съответно не се е произнесъл по тези вноски. С оглед позоваването от ответника на Тълкувателно решение №8/02.04.2019 г. по т. д. №8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е изложил съображения, че няма пречка едни и същи вземания да бъдат предмет на нов иск при твърдение за нов факт – изтичане на срока на договора за кредит. Изтъкнал е, че с въззивното решение по в. гр. д. №2964/2017 г. Пловдивският окръжен съд не е отрекъл възникването на вземанията по договора, а единствено настъпването на тяхната изискуемост. По тези съображения решаващият съдебен състав е приел за неоснователни наведените от ответника оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по недопустим иск. Приел е за неоснователни и възраженията по отношение на договора за цесия, като е изложил съображения, че същият, разгледан в съвкупност с приемо – предавателния протокол и потвърждението от банката, установяват, че предмет на цесията е вземането по договора за кредит, сключен с ответника. Отбелязал е, че в приемо – предавателния протокол вземането е индивидуализирано с посочване на датата на сключване на договора, датата на крайния падеж, размера на главницата, договорната и законната лихва и имената и ЕГН на кредитополучателя – ответник. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че цесията е надлежно съобщена на длъжника с връчването му на изходящото от цедента уведомление като приложение към исковата молба. Съобразил е заключението на съдебно – икономическата експертиза и е приел, че дължимата непогасена главница е в размер на 6907 евро за периода 28.04.2014 г. – 28.08.2018 г. Счел е, че размерът на договорната лихва е ясно и точно определен в чл. 7 от процесния договор за кредит, като не са налице основания да се приеме, че същият противоречи на закона или на добрите нрави. Изложил е съображения, че размерът на договорения лихвен процент не е променен едностранно от банката, като задължението до изтичане на срока на договора за кредит е изчислено на база на първоначално договорения лихвен процент – 7,95 %. Приел е, че не се установява и неправилно начисляване на наказателната лихва. С оглед на това въззивният съд е заключил, че дължимите договорна и наказателна лихви са присъдени съобразно заключението на съдебно – икономическата експертиза – съответно 398,70 евро договорна лихва и 836,23 евро наказателна лихва, като е отчетена и настъпилата погасителна давност.