– намаляване на пазарната стойност на поземления имот има ли връзка с действията на ответниците – извършените от тях разпоредителните сделки с чужд имот, от които действия те са се обогатили. Вместо това, въззивният съд е изразил становище, че ищецът фактически се е обогатил, защото е станал собственик на построеното върху неговата земя. Такова твърдение не е изразено по делото и от двете страни. В исковата молба ищецът е обяснил, че новоизградените обекти са собственост на добросъвестни трети лица и като притежатели на реализираното право на строеж, те имат и правото да ползват земята по предназначение. В отговора към исковата молба, подаден от ответниците с вх. №27543/15.04.2010 г. по първоинстанционното дело, не е направено изявление, че ищецът е собственик на постройката върху земята като материалноправно възражение срещу иска, а е изказано предположение, че при възможно приращение, искът е недопустим, което първоинстанционният съд не е възприел. С отговора на исковата молба е преклудирано правото на ответниците да заявяват други възражения и факти по иска, така че съдът произволно се е позовал на обстоятелствата, че е налице приращение, довело до обогатяване на ищеца и той би могъл да търси наем за ползването на земята от трети лица. Такива фактически обстоятелства не са били твърдяни по делото, не са били обект на доказване и не са били установени. Съдът се е отклонил от трайната и задължителна съдебна практика, че при постановяване на решението, въззивният съд излага мотиви относно релевантните за спора факти и възражения съобразно предмета на делото, очертан от исковата молба, отговора на ответниците и въпросите, поставени във въззивната жалба – решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК по гр. д. №66/2012 г. на второ гражданско отделение на ВКС. При произнасяне по съществения за спора въпрос – налице ли е обогатяване на ответниците за сметка на обедняването на ищеца, въззивният съд не е приложил точно указанията на ППВС №1/1979 г., т. 5, че между обогатяването на едно лице и обедняването на друг лице не е задължително да има пряка причинно-следствена връзка, а тези обстоятелства да произтичат от обща група факти. С решение по гр. д. №365/2009 г, четвърто гражданско отделение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че ако получателят на вещ, която подлежи на връщане на нейния собственик, се разпореди с вещта, след като знае, че я държи без основание, е налице вреда за собственика на тази вещ, който има право да получи действителната стойност на вещта, в случая, разликата между пазарната цена на имота преди продажбата, извършена от ответника В. М. на трето лице, и пазарната стойност на имота към настоящия момент. С посоченото решение е прието също, че от значение за спора е оценката на действията, извършени от получателя на чужда вещ, който се е разпоредил с нея. Ако той е действал противоправно, отношенията между него и собственика на вещта, следва да се уредят по чл. 45 ЗЗД, независимо от правното основание, посочено в исковата молба, тъй-като само съдът определя материалноправната квалификация на спора, съобразно установените по делото факти. В исковата молба е посочено, че ответникът В. М. с молба от 09.09.2003 г. до кмета на район „В.” е удостоверил знанието си, че процесния имот е общинска собственост, както е удостоверено в акт №г. на район „В.” при С. О., с който статут имотът е апортиран в капитала на общинското дружество [фирма] по решение на Столичния общински съвет. При тези данни, заявени като правнорелевантни факти за спора по делото, съдът е следвало да се произнесе, налице ли е злоупотреба с право от страна на ответника Вл. М., приел процесния имот по дарение от родителите му през 2005 г., след което го е продал на трето лице, въпреки знанието, че той е общинска собственост. При доказана злоупотреба с право, отговорността на ответника е по чл. 45 ЗЗД.