въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със сочената практика на ВКС, тъй като е приел, че кредитополучателят следва да заплаща възнаградителна лихва в определен в договора размер, а от друга страна, въпросът не съответства на фактите по делото, тъй като при съобразяване на клаузите от процесния договор се налага извод, че договорът не е сключен при фиксиран минимален лихвен процент. Намира, че вторият въпрос е неотносим, тъй като в ЗЗППТ /отм./, при действието на който е сключен договорът, липсват аналогични разпоредби на предвидените в чл. 144, ал. 2, т. 1 и чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради което и посоченото решение на ВКС е неотносимо, а от друга страна, решението на въззивния съд е в съответствие с трайната практика на ВКС. Излага подробни съображения за липса на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.