Определение №739/30.11.2020 по дело №1696/2020

Спорът е разрешен с Решение №47/10.06.2021 по дело №1696/2020


Класификация

  • Вид съдебен акт: Определения за допускане
  • Колегия/Отделение: Гражданска колегия, IV-то отделение
  • Допълнителен селективен критерий: чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК

Анотация

Въпрос

Включва ли фактическия състав на материалното право на обезщетение на военнослужещия по чл. 233, ал. 5 ЗОВСРБ подаването на заявление до работодателя и съответно – направен от него отказ за изплащане на обезщетение?

Отговор
Достъпно само за нашите абонати.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ:
Василка Илиева, Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 1696 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

История на спора

Образувано е по касационна жалба на М. О. К., чрез пълномощника му адв. Е. Б. против решение № 8749/19.12.2019 г. по в.гр.д. № 4098/2019 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение от 23.10.2018 г., постановено по гр.д. № 41198/2016 г. по описа на Ссофийски районен съд, са отхвърлени предявените от М. О. К. против Министерство на отбраната на Република България искове с правно основание чл.233, ал.1 ГПК за сумата от 7251,00 лв., представляваща обезщетение за средна телесна повреда вследствие на трудова злополука, причинена при изпълнение на военната служба, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 22.07.2016 г. до окончателното изплащане и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 2 213,49 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 22.07.2013 г. до 22.07.2016 г.

Мотиви

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване, тъй като е постановен по гражданскоправен спор, с цена на иска над 5 000 лв..

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа на първо място недопустимост на същото, а на следващо място – неправилност, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281 ГПК, т.2 и т.3. Поддържа се, че решението е недопустимо, тъй като въззивният съд е нарушил диспозитивното начало в процеса, като се е произнесъл по ненаправено в отговора на исковата молба възражение на ответника срещу основателността на иска за заплащане на обезщетение по чл.233, ал.1 ЗОВСРБ, поради неспазване на процедурата по Наредба № Н-12/12.04.2010 г. По отношение на останалите касационни основания, се поддържа, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като е излязъл извън оплакванията във въззивната жалба, касаещи единствено въпроса за погасителната давност на вземането за обезщетение, без да са налице хипотезите, при които същият може да направи това, разяснени в т.1 на Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това съдът се е произнесъл и по ненаведено от ответника в отговора на исковата молба възражение срещу основателността на иска, а именно, че за липсата на предявено от ищеца искане за заплащане на обезщетение по реда на Наредба № Н-12/12.04.2010 г. за условията и реда за изплащане на възнагражденията и обезщетенията на военнослужещите пред работодателя и съответно – липсата на постановен от работодателя отказ. Неправилно въззивният съд е приел, че неподаването на заявление до работодателя е част от фактическия състав за възникване на правото му на обезщетение по чл. 233, ал.5 ЗОВСРБ, като по този начин е допуснал нарушение на материалния закон. Според касатора, единствено получената тежка или средна телесна повреда, причинена при или по повод изпълнение на военната служба, установена по предвидения за това ред, е правопораждащият факт, от който за последния възниква правото да търси от работодателя обезщетение за претърпените вреди. В конкретния случай за установяване на този правопораждащ факт, ищецът е представил с исковата молба заключение на Централната военномедицинска комисия за характера и степента на увреждане на военнослужещ с рег. № Ж-12/21.03.2012 г., съгласно което при злополуката последният е получил средна телесна повреда. Поддържа се, че фактическият състав на чл.233, ал.5 ЗОВСРБ не включва подаване на заявление до работодатя и съответно –направен от него отказ за изплащане на обезщетение. Смисълът на чл.233, ал.1 ЗОВСРБ вр. чл.235 ЗОВСРБ /препращащ към Наредба № Н-12/12.04.2010 г./ е да създаде облекчения на военнослужещите и съответно да им гарантира с оглед рисковете на тяхната професия, облекчен и опростен ред, по който могат да получат едно гарантирано по размер обезщетение за понесените от тях при или по повод изпълнение на военната служба телесни повреди според тежестта им, без да се налага за целта да прибягват към съдебни процедури. Разписаните в Наредба № Н-12/12.04.2010 г./ условия и ред за изплащане на обезщетението, не цели лишаването им от възможността да потърсят репариране на вредите по съдебен ред, аналогично на предоставената за това възможност в чл.200 КТ, т.е. специалният закон няма за цел да постави военносужещите в по-неблагоприятно положение от лицата, работещи по трудово правоотношение. Липсата на подадено до работодателя заявление за изплащане на обезщетение може единствено да доведе до евентуална неоснователност на претенцията за мораторни лихви за периода до завеждане на исковата молба, поради ненастъпила изискуемост на задължението, в който смисъл е и направеното от ответника в отговора на исковата молба възражение. С оглед изложеното, касаторът иска обжалваното въззивно решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено дпуго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски за касационната инстанция, както и такива, сторени в предходните инстанции с оглед изхода на спора.

В изложението на касационните основания се поставя следните процесуалноправен и материалноправни въпроси: 1/ Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото с оглед разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, като се поддържа, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС – т.1 от Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 2/ Включва ли фактическия състав на материалното право на обезщетение на военнослужещия по чл.233, ал.5 ЗОВСРБ подаването на заявление до работодателя и съответно – направен от него отказ за изплащане на обезщетение, като се твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираното от самия него решение № 288/15.01.2018 г. по гр.д. № 59/2017 г. по описа на ВКС, IV г.о. и 3/ Следва ли работодателят да е отказал да заплати съответното обезщетение, за да може военнослужещият да претендира обезщетение за вреди при тежка или средна телесна повреда, причинена при или по повод изпълнение на военната служба по общия исков ред. По втория и по третия въпрос се поддържа наличето на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – правните въпроси от значение за изхода по делото, разрешени с обжалваното решение са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, като съображенията са, че по тези въпроси липсва съдебна практика, която да дава конкретни отговори именно на тези въпроси, а последните засягат защитата на имуществени права, произтичащи от правоотношения, свързани с престирането на работна сила. На последно място се твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно – основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като съдът е формирал нелогичен извод за неоснователност на иска, поради неподаване на искане за обезщетение по реда на Наредба № Н-12/12.04.2010 г., позовавайки се на решение № 288/15.01.2018 г. по гр.д. № 59/2017 г. по описа на ВКС, IV г.о., което е в различен смисъл, и при липсата на подобно възражение от страна на ответника срещу основателността на иска.

Ответникът – Министерство на отбраната не е депозирал оговор на касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК.

За да отхвърли предявените искове, първоинстанционният съд е приел, че същите са доказани по основание и размер, но са погасени по давност, като по отношение на вземането за обезщетение за средна телесна повреда е прието, че то се погасява с изтичането на кратката тригодишва давност по чл. 111, б. б ЗЗД, а с оглед разпоредбата на чл.119 ЗЗД погасено се явява и вземането за обезщетение за забава.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, но по различни мотиви, като е приел, че за вземането за обезщетение по общия исков ред, а това е реда по чл.49 ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД, към който препраща разпоредбата на чл.233, ал.5 ЗОВСРБ, е приложима давността по чл.110 ЗЗД. Приел е също така, че фактическият състав на вземането за обезщетение на увредения при трудова злополука военнослужещ, включва освен установяване на всички предпоставки на общия закон – чл.49 ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД, също и тези по специалния закон – ЗОВСРБ относно реда за установяване на увреждането и този за търсене на обезщетение. Според въззивният съд материалното субективно право на обезщетение по чл.233, ал.1 ЗОВСРБ възниква при наличието на посочения в него юридически факт – тежка или средна повреда, причинена при или по повод изпълнение на военна служба, а приложимият ред за установяване на трудова злополука е този по Наредба № Н-2/8.02.2011 г. за военномедицинската експертиза на годност за военна служба в мирно време /отм., но приложима към датата на увреждането/, според която вида на телесната повреда се установява с медицинско заключение на Централната военномедицинска комисия при ВМА за характера и степента на увреждането на военнослужещия. Приел е, че в случая този ред е спазен –причинената на ищеца средна телесна повреда е установена с акт на ЦВМК – заключение от 21.03.2012 г. , като е издадено и разпореждане на НОИ от 01.08.2011 г. по чл.60, ал.1 КСО, като именно от датата на заключението на ЦВМК тече и давностния срок по чл.110 ЗЗД, тъй като момента на издаване на този акт, за военнослужещия възниква правото да претендира от работодателя обезщетение за претърпените вреди на основание чл.233, ал.1 ЗОВСРБ. Независимо от това, че към датата на подаване на исковата молба, петгодишния давностен срок не е изтекъл, въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца е неоснователна, тъй като последният не е предявил искането си за обезщетение по реда на Наредба № Н-12/12.04.2010 г., издадена на основание чл.235 ЗОВСРБ, каквото възражение е направил ответника в отговора на исковата молба. За да достигне до този извод, съдът се е позовал на тълкуването на разпоредбата на чл.233, ал.5 ЗОВСРБ, дадено с решение № 288/15.01.2018 г. по гр.д. № 59/2017 г. по описа на ВКС, IV г.о. което е в смисъл, че военнослужещият може да претендира обезщетение за вреди при тежка или средна телесна повреда, причинена при или по повод изпълнение на военната служба по общия исков ред, ако надлежно е установен вида на посочената телесна повреда и работодателят е отказал да заплати съответното обезщетение. Доколкото в конкретния случай по делото не се установява ищецът да е предявил искането си за обезщетение по предвидения ред съгласно чл.235 ЗОВСРБ, респ. работодателят да е отказал да плати такова, въззивният съд в изпълнение на задължението си за приложение на императивните правни норми по ЗОВСРБ за възникване на правото на обезщетение по чл.233, ал.5 ЗОВСРБ, е приел, че искът за заплащане на обезщетение е неоснователен, а като последица от това такъв се явява и акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД.

Касационен въпрос

Настоящият състав на четвърто гражданско отделение приема, че първия поставен от касатора материалноправен въпрос, е от значение за крайния изход на делото като включен в неговия предмет и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд за неоснователност на иска с правно основание чл.233, ал.5 ЗОВСРБ вр. чл.49 ЗЗД, свеждащи се до приемане за невъзникнало в полза на ищеца на правото на обезщетение за вреди при средна телесна повреда, причинена при или по повод изпълнение на военната служба по общия исков ред, поради неотправено от него до работодателя искане за обезщетение, съответно отказ на работодателя да плати такова. По отношение на този въпрос е налице и релевираното от касатора допълнително основание за допускане на касационен контрол – разрешаване на правния въпрос от въззивния съд в противоречие с даденото разрешение в решение № 288/15.01.2018 г. по гр.д. № 59/2017 г. по описа на ВКС, IV г.о. – чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С посоченото решение на ВКС е оставено в сила решение на въззивния съд, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.233, ал.5 ЗОВСРБ вр. чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, предявен от военнослужещ срещу Министерство на отбраната, поради липса на елемент от фактическия състав за ангажиране отговорността на ответника на основание чл.233, ал.5 ГПК, а именно акт на Централната военномедицинска комисия за определяне увреждането на ищеца като средна или тежка телесна повреда, като касационното обжалване на решението на въззивния съд е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните и да формира собствени правни изводи.

Вторият материалноправен въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се припокрива по същността си с първия, поради което не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Повдигнатият процесуалноправен въпрос, обвързан с довода на касатора за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение на разпоредбата на чл.269, ал.2 ГПК, регламентираща правомощията на въззивния съд, не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което ще бъде преценен като довод за неправилност при решаване на спора по същество.

С оглед гореизложеното, по въпроса включва ли фактическия състав на материалното право на обезщетение на военнослужещия по чл.233, ал.5 ЗОВСРБ подаването на заявление до работодателя и съответно – направен от него отказ за изплащане на обезщетение, са осъществени основанията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК /общо и допълнително/ за допускане на касационно обжалване на въззивното решението.

За касационното обжалване, касаторът не дължи държавна такса съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК.

Диспозитив

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 8749/19.12.2019 г. по в.гр.д. № 4098/2019 г. по описа на Софийски градски съд.

Делото да се докладва на председателя на IV г.о. за насрочването му в открито съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирано в


Цитирани норми и термини

0 0 гласа
Рейтинг
Запишете се
Известявайте ме за
0 Коментари
Inline Feedbacks
Всички коментари