Определение №71/04.02.2021 по дело №2702/2019

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Класификация

  • Вид съдебен акт: Определения за допускане
  • Колегия/Отделение: Търговска колегия, I-во отделение
  • Допълнителен селективен критерий: чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК

Анотация

Въпрос

Как следва да се разбира понятието „индивидуално уговорена клауза“ по смисъла на чл. 146 ЗЗП и дали подписването на договор за банков кредит от потребителя освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращите се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него?


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и осми септември две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА, МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2702 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Производството е по чл. 288 ГПК.

История на спора

Образувано е по касационна жалба на Я. Д. П. и В. С. П. срещу решение № 163 от 5. 07. 2019 г. по в. т. д. № 418/2018 г. на Великотърновски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 174 от 22. 10. 2018 г. по т. д. № 56/2018 г. на Плевенски окръжен съд, с което на основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ и сл. Я. Д. П. и В. С. П. са осъдени да заплатят на „Юробанк България“ АД солидарно част от общо дължимите суми по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 32951/28. 01. 2008 г. и приложение № 1/30. 01. 2008 г., допълнителни споразумения от 8. 04. 2009 г., 20. 05. 2010 г., 20. 07. 2010 г., 12. 10. 2011 г., 31. 01. 2013 г. и 13. 02. 2014 г. в общ размер от 41 889, 08 швейцарски франка и 981, 98 лв., както следва: 41 889, 08 швейцарски франка – част от главница за периода от 28. 07. 2014 г. до 14. 03. 2018 г. и 981, 98 лв. – нотариални такси за периода от 9. 01. 2018 г. до 14. 03. 2018 г., заедно с дължимата законна лихва от датата на подаване на исковата молба – 15. 03. 2018 г. до окончателното изплащане на сумата.

Мотиви

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Допускането на касационното обжалване касаторите основават на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, т. 1 – 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационните жалбоподатели поставят следните значими за изхода на делото правни въпроси: 1.„Следва ли въззивният съд при постановяване на решението да обсъди и изложи мотиви относно всички събрани доказателства, фактическите констатации, доводите и оплакванията на жалбоподателя, изложени във въззивната жалба и в писмените бележки?“, решен в противоречие с решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г., I т. о., решение № 76/11.05.2016 г.. на ВКС по т. д. № 3503/2014 г., II т. о.; ППВС №1/1985г., решение № 164/04.06.2014 г. на ВКС по гр.д. №196/2014 г., III г.о., решение № 94 от 28.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2623/2013 г., IV г. о., решение № 210 от 15.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6605/2013 г. IV г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ 2. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди в решението си и да се произнесе по заявения от ответниците по иска довод дали са нищожни, на основание чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД, договорите за цесия, с които банката-ищец първоначално прехвърля вземанията си и впоследствие отново ги придобива по втори прехвърлителен договор от цесионера, предвид това че и във въззивната жалба е релевирано основание за нищожност на цесията, като симулативна /абсолютна симулация/, и този ангажимент на съда произтича ли от общото му задължение по чл. 236, ал. 2 ГПК? Необсъждането на довода за симулативност на договора за цесия и другите възражения на ответниците за нищожност и неравноправност на договора и клаузи по него представляват ли процесуално нарушение по ГПК?“, решен в противоречие с решение № 240/29.03.2018г. на ВКС по т.д. № 1102/2017г., I т. о., решение № 229/21.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г., II т. о., решение № 247/11.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 115/2010г., II т. о., решение № 240/29.03.2018 г. на ВКС по т. д. № 1102/2017г., I т. о., решение № 98/25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 535/2016 г., I т. о., Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; 3. „Действителен ли е договор за цесия, по силата на който кредитна институция прехвърля свое вземане на трето лице и излиза ли същият извън предмета на дейност на банката, съгласно чл. 2 ЗКИ, ал. 1 и ал. 2 /сделка, сключена в процеса по събиране на вземания на банката/?“, решен в противоречие с решение № 240/29.03.2018 г. на ВКС по т .д. № 1102/2017г. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; 4. „Може ли съдът при позоваване от длъжниците по кредита (ответници по иска) за абсолютна недействителност на сделката (цесията) да изгражда изводи за действителността й с оглед поведението на длъжниците (ответниците), че са извършвали плащане по кредита – чл. 293, ал. 3 ТЗ?“, решен в противоречие с решение № 14 от 4.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 1201/2011 г., II т. о., решение № 115 от 23.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 348/2012 г., I т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; 5.“Как следва да се разбира понятието „индивидуално уговорена клауза” по смисъла на чл. 146 ЗЗП и дали подписването на договор за банков кредит от потребителя освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него?“, решен в противоречие с решение № 98/25.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 535/2016 г., решение № 231/02.03.2018г. на ВКС по т.д. № 875/2017г., I т. о., решение № 299/15.02.2019г. на ВКС по т.д. № 2023/2017г. и др. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; 6. „Следва ли разглеждащите съдилища, без да анализират съдържанието на оспорените с възражения от кредитополучателите клаузи от потребителския договор за кредит като неравноправни и неуговорени индивидуално с тях, да възприемат че същите клаузи не са неравноправни само поради това че самите потребители са подписали договора за кредит?“, решен в противоречие с решение № 98/25.07.2017г. на ВКС по т.д. № 535/2016г., I т. о., решение № 231/02.03.2018г. на ВКС по т.д. № 875/2017г., I т.о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; 7. „След като изискванията за неравноправност на клаузи от потребителския договор са императивно регламентирани от чл. 143 ЗЗП, т. 1-19, допустимо ли е съдът в нарушение на чл. 146 от ЗЗП да приема, че клаузите не са неравноправни, защото с подписването на договора от кредитополучателите същите са дали неотменимо съгласие на банката и в този смисъл съдът е счел клаузите за индивидуално уговорени с потребителите, без доставчикът на финансови услуги да е доказал обсъждането им с кредитополучателите?“, решен в противоречие с решение № 98/25.07.2017г. на ВКС по т.д. № 535/2016 г., I т. о., решение № 231/02.03.2018г. на ВКС по т.д. № 875/2017 г., I т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; 8. „Налице ли е очевидна неправилност на решение на въззивен съд, предвид непроизнасяне на въззивния съд по приложение на императивната правна норма – чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, касаеща привидност на сделката за цесия между банката и трето лице; нищожността на допълнителните споразумения като спогодба върху непозволен договор (чл. 366 ЗЗД) и тълкуването на клауза от потребителски договор за неравноправна чрез приравняването на категорията неравноправност с индивидуалното уговаряне, и в разрез ли е този анализ с нормите на ЗЗП и Директива 93/13 на ЕС на Съвета на Европа?“, решен в противоречие с решение № 199/21.01.2019г. на ВКС по т.д. № 460/2018г., I т.о., решение № 175/07.11.2017г. на ВКС по т.д. № 141/2017г., I т.о., решение № 240/29.03.2018г. по т.д. № 1102/2017г., I т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; 9. „Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 ЗЗП клауза от потребителски договор, с която се уговаря, че лихвата по кредита ще се образува въз основа на базов лихвен процент плюс надбавка, при положение, че никъде в договора не се сочи по какъв начин и формула се образува и изчислява този базов лихвен процент?“, решен в противоречие с решение № 205/07.11.2016 г. на ВКС по т.д. № 154/2016г., I т. о., решение № 95/13.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 240/2015г., II т. о, решение № 299/15.02.2019 г. на ВКС по т.д. № 2023/2017г., II т. о., решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015г., I т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; 10. „Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков кредит, с които банката едностранно и при липса на ясни конкретни критерии определя размера на лихвения процент и на таксата за управление и може ли банката с Методология за образуване на БЛП, която не е част от договора, да промени едностранно лихвения процент по кредита и да се променя едностранно таксата по управление на кредита?“, решен в противоречие с решение № 205/07.11.2016 г. на ВКС по т.д. № 154/2016г., I т. о., решение № 95/13.09.2016 г. на ВКС по т.д. № 240/2015г., II т. о, решение № 299/15.02.2019 г. на ВКС по т.д. № 2023/2017г., II т. о., решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015г., I т. о., решение № 424/02.12.2015 г. на ВКС по гр.д. № 1899/15г., IV г.о., решение № 51/04.04.2016 г. на ВКС по т.д. №504/15г., решение №77/22.04.2015 г. на ВКС по гр.д. №4452/14г., III г.о., решение № 231/2.03.2018 г. на ВКС по т.д. № 875/2017г., I т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.; 11.„Приложими ли са основанията по чл.143 ЗЗП, т. 10 и т. 12, чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП и чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП и чл.145 ЗЗП спрямо клаузи в договор за банков кредит, предвиждащи възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално договорения размер на базовия лихвен процент, за преценка неравноправност на клаузите? Съответно – приложими ли са основанията по чл. 143, т. 10 ЗЗП и чл. 143, т. 12 ЗЗП, чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП и чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП и чл.145 ЗЗП, и дали е спазено изискването за ясни и разбираеми клаузи след като в договора за кредит с променлив лихвен процент методиката на банката кредитор за определяне на базов лихвен процент е извън договорното съдържание?“, решени в противоречие с решение № 424/02.12.2015 г. на ВКС по гр.д. №1899/15г., IV г.о., решение № 51/04. 04. 2016 г. на ВКС по т.д. №504/15г. и решение № 77/22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. №4452/14 г., III г.о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; 12. „Сключването на договор за кредит, в който не е упомената методиката на определяне и изменение на базовия лихвен процент на кредита, формиращ лихвения процент по кредитното задължение създава ли неравновесие във вреда на потребителите по кредитния договор и следва ли да се приема от разглеждащите съдилища, че е налице индивидуално уговаряне на клаузата за лихвения процент предвид това, че кредитополучателите са подписвали договора и последващите споразумения?“, решен в противоречие с решение № 15/18.04.2018 г. на ВКС по т.д. № 2439/2016г., I т. о., решение № 231/2.03.2018 г. на ВКС по т.д. № 875/2017 г., I т. о., решение № 51/04.04.2016г. на ВКС по т.д. №504/15г., решение № 77/22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. №4452/14г., III г.о., решение № 424/02.12.2015 г. на ВКС по гр.д. №1899/15г., IV г.о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; 13. „Сключването на договор за кредит, в който не е упомената и разяснена методиката на определяне и изменение на базовия лихвен процент на кредита, формиращ лихвения процент по кредитното задължение, отговаря ли на изискването за добросъвестност по см. на чл. 143 ЗЗП?“, решен в противоречие с решение № 51 от 04. 04. 2016 г. на ВКС по т. д. № 504/15г., решение № 77 от 22.04.2015г. на ВКС по гр.д. № 4452/14 г., III г.о., решение № 424 от 02.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1899/15 г., IV г.о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; 14. „Неравноправни ли са клаузите в договор за банков кредит, в които банката отпуска и се усвоява от клиента кредит в евровата равностойност на определена сума в швейцарски франкове, а се задължава клиентът да погасява в друга валута /в швейцарски франкове/, която банката му продава по курса за деня и в които всички вреди от валутните промени и валутния риск са възложени в тежест само на потребителя?“, решен в противоречие с решение № 314/29. 07. 2019 г. на ВКС по т. д. № 1766/2016 г., II т. о., решение № 384/29. 03. 2019 г. на ВКС по т. д. № 2520/2016 г., II т. о., решение № 295/22. 02. 2019 г. по т. д. № 3539/2019 г., II т. о. и с акт на С. – определение от 22. 02. 2018 г. по дело С- 119/17 /основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, т. 1 и 2/; 15. „Неравноправна ли е клауза по чл. 7, ал.2 от договора по см. на чл. 143, т. 18 ЗЗП (сега чл. 143, т. 19 ЗЗП), предвиждаща че ако падежът на погасителна вноска съвпадне с неприсъствен ден, тя следва да бъде направена в последния работен ден преди падежа, и която клауза не отговаря на императива на чл. 72, ал.2 ЗЗД?“, решен в противоречие с решение № 231/ 2. 03. 2018 г. на ВКС по т. д. № 875/2017 г., I т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; 16. „Неравноправна ли е клауза от кредитен договор, с която всички вреди от валутните промени и валутния риск са в тежест само на потребителя и намират ли приложение за валутните разлики изключенията на чл.144, ал. 3 ЗЗП и Директива 93/13 ЕС?“, решен в противоречие с решение № 294 от 27. 03. 2019 г. на ВКС по т. д. № 1599/2017 г., II т. о., решение № 314/29. 07. 2019 г. на ВКС по т. д. № 1766/2016 г., II т. о., решение № 384/ 29. 03. 2019 г. на ВКС по т. д. № 2520/2016 г., II т. о. и с акт на С. – определение от 22. 02. 2018 г. по дело С- 119/17 /основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК/; 17. „Сключването на допълнителни споразумения, с които се преструктурира кредитно задължение, равнозначно ли е на индивидуално договаряне на клаузите в тях или преценката за тяхното индивидуално договаряне следва да се извърши при условията на чл.146, ал.2 ЗЗП?“,

решен в противоречие с решение № 231/2.03.2018г. на ВКС по т.д. № 875/2017г., I т. о. и решение № 98/25.07.2017г. на по т.д. № 535/2016г., I т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; 18. „Уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за преструктуриране на кредитно задължение чрез прибавяне на просрочените задължения (просрочени лихви) към размера на редовната главница представлява ли анатоцизъм, съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД?“, решен в противоречие с решение № 66/29.07.2019 г. на ВКС по т.д. № 1504/2018г., II т. о. и решение № 147/23.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 627/2011 г., III г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; 19. „Задължен ли е съдът-въззивен и първоинстанционен да обсъди възражението на кредитополучателите за нищожност на допълнителните споразумения към договора за кредит предвид заявеното от тях, че когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП, спогодбата, основана на такава клауза, е нищожна по смисъла на чл. 366 ЗЗД и действителна ли е сключена спогодба/допълнително споразумение, основана на нищожни клаузи ?“, решен в противоречие с решение № 146/01.11.2017г. на ВКС по т.д. №2615/2016г., I т. о., решение № 201/29.01.2018г. на ВКС по т.д. № 700/2017г., I т. о., решение № 23/07.07.2016г. на ВКС по т. д. № 3686/2014г., I т. о., решение № 76/11.05.2016 г. на ВКС по т. дело № 3503/2014 г., II т. о., решение № 229/21.01.2013г. на ВКС по т.д. № 1050/2011г., II т. о., решение № 247/11.01.2011г. на ВКС по т. д. № 115/2010г., II т. о., решение № 240/29.03.2018г. на ВКС по т.д. № 1102/2017г., I т. о., решение № 98/25.07.2017г. на ВКС по т.д. № 535/2016 г., I т. о. и Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; 20. „Ако цесията е нищожна на основание чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД и ако са нищожни и допълнителните споразумения/анекси/спогодби към договора за кредит, то ищецът може ли да обосновава вземането си на основание банков кредит и каква е природата на вземането, а и каква е и последицата от съвкупната верижна нищожност на цесията и допълнителните споразумения/спогодби?“; 21. „Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?“, решен в противоречие с решение № 23/07.07.2016г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г., I т. о., решение № 76/11.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 3503/2014 г., II т. о., ППВС №1/1985г., решение № 164/04. 06. 2014 г. на ВКС по гр.д. №196/2014г., III г. о.; решение № 94 от 28.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2623/2013 г., IV г. о., решение № 210 от 15.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6605/2013 г., IV г. о. и Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; 22. „Дали необоснованият извод на въззивния съд, че с плащането извършвано от кредитополучателите само и единствено по откритата им с първоначалния договор за кредит сметка в банката налага извода/заключението, че кредитополучателите са погасявали вноски към цесионера след прехвърлянето вземането на банката към този цесионер, който извод е изведен от съда, въпреки че експертизата и писмените доказателства не установяват факт за изпълнение в полза на цесионера, и не нарушава ли възприетият извод на съда трайната съдебна практика на ВКС, че решението следва да се обосновава само на установените в производството факти?“, решен в противоречие с решение № 324/22.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1413/2009 г., IV г. о., решение № 331/ 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1649/2010 г., IV г. о., решение № 246/ 28. 12. 2018 г. на ВКС по гр. д. № 4719/2017 г., IV г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.; 23. „Може ли съдът въпреки констатацията на приетата ССЕ да приема извод, невключен в заключението на в.л. и по този начин да аргументира валидност на сделката? Може ли въззивният съд да приема за валидност на цесията извършено изпълнение по нея от страна на длъжника и то при все, че критерият за валидността/действителността на една сделка е непротиворечието й на чл. 26 ЗЗД, ал. 1 и 2 или конкретното й правно основание? Допустимо ли е съдът да изгражда извод, че след сключване на 6-те броя допълнителни споразумения с цесионера, доколкото е имало изпълнение от кредитополучателите на задълженията им по договора за кредит, то е било в полза на новия кредитор, след като нито договорът за кредит, нито допълнителните споразумения не визират различна сметка за погасяване на кредита от тази при договарянето му, а и експертизата дори не сочи да е заплащано на цесионера?“, решени в противоречие с решение № 324 от 22. 04. 2010 г. на ВКС по гр. д. № 1413/2009 г., IV г. о., ГК, решение № 331 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1649/2010 г., IV г. о, решение № 246 от 28.12.2018г. на ВКС по гр. д. № 4719/2017г., IV г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ ; 24. „Нищожността на клаузи от потребителски договор за кредит и нищожността на допълнителните споразумения, сключени въз основа на този договор, засягат ли в цялост действителността на договора за кредит и засягат ли изпълнението на договора в цялост и рефлектират ли върху дълга и ликвидността на претендираното вземане?“, решен в противоречие с решение № 198/18.01.2019 г. на ВКС по т.д. № 193/2018 г., I т.о. По отношение на въпросите по т. 20 и 24 се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значение на въпросите за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът по касация „Юробанк България“ АД изразява становище за липсата на предпоставките за достъп до касация, съответно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че съгласно договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 32951/ 28. 01. 2008 г. и приложение № 1 към него с дата 30. 01. 2008 г. „Юробанк България“ АД е предоставил на кредитополучателите Я. Д. П. и В. С. П., при условията на солидарна отговорност, кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността, в швейцарски франкове, на 53 800 евро, по курс „купува” за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, като кредитът е бил усвоен от кредитополучателите на 30. 01. 2008 г. по курс 1,6499663 или в общ размер на 88 769 швейцарски франка. Апелативният съд е установил, че страните са договорили облекчени условия за погасяване на кредита с шест броя допълнителни споразумения. Констатирал е, че с договори за цесия на 11. 03. 2008 г. банката е прехвърлила на „Б. Р. С.“ АД вземането си по договора за банков кредит и на 27. 05. 2015 г. „Б. Р. С.“ АД е прехвърлило обратно на банката същото вземане. Длъжниците по договора за банков кредит са били уведомени за прехвърлянето на вземането от банката на посоченото дружество и от последното обратно на банката с нотариални покани, получени от В. П. на 17. 02. 2018 г. Въззивният съд е посочил, че съгласно представеното по делото извлечение от счетоводните книги на банката на 17. 02. 2018 г. банката е обявила кредита за предсрочно изискуем поради непогасяване в срок на 44 вноски за главница, като забавата е от 28. 07. 2014 г. Установил е, че с нотариални покани, получени от В. П. на 17. 02. 2018 г., длъжниците по договора за банков кредит са били уведомени за обявената предсрочна изискуемост на вземанията по банковия кредит.

Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответниците за невалидност на договора за цесия от 11. 03. 2008 г., тъй като не е бил съобщен на длъжниците от цедента – банката, с оглед установеното по делото уведомяване на същите за цесиите от „Б. Р. С.“ АД – цедента по втория договор за прехвърляне на вземане. Изразил е становище, че от представените допълнителни споразумения, с които длъжниците са уговорили с новия кредитор условията за облекчено погасяване на кредита, както и от изпълнението на задълженията по договора, може да се направи извод за знание за извършената цесия на длъжниците, съответно за действие на прехвърлянето на вземането по отношение на длъжниците съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД.

С оглед направените от ответниците възражения, решаващият състав е приел, че процесният договор за банков кредит попада в приложното поле на ЗЗП и за него са приложими разпоредбите на глава шеста „Неравноправни клаузи в потребителски договори” от същия закон. Счел е, че клаузите на чл. 3, ал. 1 и 5 от договора относно формирането на дължимата възнаградителна лихва и правото на банката едностранно да променя лихвения процент не са неравноправни, тъй като на практика са индивидуално уговорени с оглед подписването от кредитополучателите на договора, в който е определен лихвен процент от 6, 15 %, формиран от базов лихвен процент /БЛП/ от 4, 5 % плюс надбавка от 1, 65 пункта, както и на допълнителните споразумения към него, в които лихвеният процент е бил изменен и фиксиран, както следва: на 5,04 %; 7,68 %; 4,97 %; 7,97 %; 3,02 % и 8,24 %. Признал е индивидуалното договаряне и на чл. 3, ал. 3 от договора за банков кредит, уреждащ заплащането на наказателна лихва при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, тъй като страните са се съгласили с размера на надбавката при подписването на договора. В решението е прието, че не е налице и твърдяната неравноправност на клаузите на чл. 6, ал. 2 и ал. 3 от договора за банков кредит, изразяваща се според ответниците в липсата на яснота относно валутата на задължението на потребителя и възлагане върху него на валутния риск. Въззивният съд е изтъкнал, че страните ясно са уговорили, че погасяването на кредита ще се извършва във валутата, в която същия е разрешен – швейцарски франк, като с подписването на договора кредитополучателите са дали своето неотменимо и безусловно съгласие банката, в случай че кредитополучателите, на съответния падеж, не са осигурили съответната вноска в швейцарски франкове, но имат средства в лева или евро по своите сметки, да погасят вноската по кредита като банката превалутира служебно в швейцарски франкове тези средства, по курс „продава” за деня на банката, като е изразил разбиране за индивидуално уговаряне на клаузата. По отношение на чл. 23 от договора, с който кредитополучателите са се съгласили да носят риска от служебното превалутиране по чл. 6, ал. 2 от договора и са декларирали, че са изцяло запознати и разбират икономическия смисъл и правните последици на разпоредбата на чл. 6, ал. 2 и чл. 21 – чл. 23 от договора, както и че са съгласни с настъпването им, решаващият състав също е формирал извод за индивидуално уговаряне на клаузата, тъй се касае до деклариране на посочените обстоятелства и подписване на договора за кредит при визираните условия. Апелативният съд е отрекъл неравноправния характер на клаузата на чл. 7, ал. 2 от договора, предвиждаща, че ако падежът на погасителната вноска съвпадне с неприсъствен ден, тя следва да бъде направена в последния работен ден преди падежа, тъй като се касае до уговорен от страните по договора начин за изчисляване на срока, при който чл. 72 ЗЗД не намира приложение. Изложил е, че в чл. 12 от договора са уговорени задължения на банката да предостави за ползване разрешения кредит в договорения размер, срок и условия /което банката е изпълнила/ и да осигурява на кредитополучателите периодично или при поискване извлечения от сметките, обслужващи кредита, поради което тя не представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Апелативният съд е посочил, че промяната на размера на главницата в резултат на сключването на допълнителните споразумения не представлява капитализация на начислени до момента лихви, а преструктуриране на дълга за преодоляване на допуснатата забава в плащанията, със съгласието на кредитополучателите, поради което последващото начисляване на лихви не е върху лихви /анатоцизъм/, а върху главница. По отношение на клаузите на чл. 8, изр. 2 от допълнителните споразумения от 20. 07. 2010 г. и 12. 10. 2011 г., предвиждащи че неполучаването на погасителния план към допълнителните споразумения не освобождава кредитополучателите от заплащане на погасителните вноски в сроковете и размерите, определени в погасителния план, апелативният съд е приел, че са индивидуално уговорени, поради което не са неравноправни. Клаузата на чл. 6, изр. 2 от допълнителното споразумение от 12. 10. 2011 г., предвиждаща, че действащият БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, въззивният съд е признал за неравноправна, но е посочил, че същата не е приложена, тъй като съгласно последващите допълнителни споразумения и заключението на съдебно-счетоводната експертиза БЛП е бил изменян със съгласието на кредитополучателите, подписали споразуменията и в такъв смисъл е бил договарян между страните. По изложените съображения въззивният съд е приел, че страните са обвързани от валиден договор за банков кредит, по който ищецът – кредитор е изправна страна, защото е изпълнил поетото задължение и е превел в срок пълния размер на кредита, усвоен изцяло от ответниците – кредитополучатели.

Касационен въпрос

Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Въпросите по т. 5, 6, 7 и 17 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторите се припокриват и се отнасят до понятието „индивидуално уговорена клауза“ по смисъла на чл. 146 ЗЗП и преценката кога е налице индивидуално договаряне на клаузи в потребителски договор. Тези въпроси са включени в предмета на делото и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поради което е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпросите е формирана практика на ВКС, а именно решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 231 от 6. 03. 2018 г. по т. д. № 875/2017 г., I т. о., на която се позовават и касационните жалбоподатели. В първото решение е прието, че индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. Съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна. Клаузите по чл. 145, ал. 2 ЗЗП, които не са индивидуално уговорени, подлежат на преценка от гледна точка на неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Не са индивидуално уговорени клаузите по чл. 146, ал. 2 ЗЗП, особено общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им характер по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а включените в индивидуалните договори клаузи по пар. 12а ДР ЗЗП по принцип не се изследват за евентуално неравноправен характер. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него. Съгласно останалите постановени по реда на чл. 290 ГПК решения доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи от доставчика на услугата – съответната банка. Въпрос на фактическа преценка е дали от представените доказателства се установява, че клаузата е сключена индивидуално. Поради това касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивното решение с практиката на ВКС по обобщения въпрос, формулиран от касаторите в т. 5 от изложението: Как следва да се разбира понятието „индивидуално уговорена клауза“ по смисъла на чл. 146 ЗЗП и дали подписването на договор за банков кредит от потребителя освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращите се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него?

По въпросите по т. 9 – 14 и 16 от изложението, които са свързани с оспорването от касаторите-ответници по исковете като неравноправни на уговорки от договора за банков кредит, сключен с банката-ищец, въззивният съд не се е произнесъл в обжалваното решение, тъй като решаващите му аргументи за отхвърляне на възраженията на ответниците са, че в случая се касае до индивидуално договаряне на клаузи в потребителски договор. Поради това тези въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили правната воля на съда и не могат да обосноват допускането на касационен контрол.

Не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и въпросите по т. 3 относно действителността на договор за цесия, с който кредитна институция прехвърля вземането си на трето лице и излиза извън предмета на дейност на банката, съгласно чл. 2 ЗКИ, ал. 1 и 2, частта на въпроса по т. 19 дали е действителна сключена спогодба/допълнително споразумение, основано на нищожни клаузи, по т. 20 доколко нищожността на цесията на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД и на анексите към договора се отразява на характера на вземането и какви са последиците от такава верижна нищожност и по т. 24 доколко нищожността на клаузи от потребителски договор за кредит и допълнителни споразумения към него засяга действителността на целия договор за кредит и рефлектира ли върху дълга и ликвидността на претендираното вземане, тъй като не са били обсъждани от въззивния съд.

Що се отнася до останалите въпроси от изложението, то същите касаят проверката на правилността на въззивното решение. Въпросите по т. 1, 2, 8, 19 и 21 от изложението относно правомощията на въззивната инстанция и задълженията на съда да се произнесе по релевирани възражения на ответниците, включително такива за нищожност на договор за цедиране на процесното вземане по договор за банков кредит и на допълнителни споразумения към договора за банков кредит като спогодба върху непозволен договор /чл. 366 ЗЗД/, са свързани с твърденията на касаторите за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от въззивния съд, съответно с основанията за отмяна на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. Доводи във връзка със съществуването на касационните основания представляват и въпросите по т. 4, 22 и 23, така както са формулирани, тъй като налагат преценка на правилността на формираните изводи на съда относно действителността на договора за цесия, с който банката-ищец е прехвърлила вземането си по процесния договор за банков кредит на трето лице, и действието му по отношение на длъжниците с оглед поведението на последните – сключване на допълнителни споразумения с цесионера и извършени плащания в негова полза. Изводите на съда по въпросите по т. 16 и 18 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са обусловени само от тълкуване на материалноправни разпоредби, а са свързани с тълкуването на клаузи на договора за банков кредит и на допълнителните споразумения към него, както с отчитане на установените по делото факти и обстоятелства. Това налага отговорите на посочените въпроси да бъдат дадени в решението по съществото на спора.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 ТДТС по ГПК, касационните жалбоподатели следва да внесат държавна такса в размер на 1539, 22 лв.

Диспозитив

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 163 от 5. 07. 2019 г. по в. т. д. №418/2018 г. на Великотърновски апелативен съд.

УКАЗВА на касаторите Я. Д. П. и В. С. П. в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 1539, 22 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.

Да се изпрати съобщение на касаторите с указанията.

След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I т. о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий.

Цитирани норми и термини

0 0 глас
Рейтинг
Запишете се
Известявайте ме за
0 Коментари
Inline Feedbacks
Всички коментари