Решение №64/19.11.2020 по дело №3301/2019

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпрос

За критериите, въз основа на които съдът следва да извършва тълкуване на договорните клаузи, прилагайки нормата на чл. 20 ЗЗД.

Отговор

Съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора при спазване на предвидените в чл.20 ЗЗД критерии; изяснява се само изявената воля на страните, а не предполагаемата такава и не може се да подменя нейното съдържание. Съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл. При тълкуването на неясни клаузи следва да се има предвид и се изследват обстоятелствата, при които е сключен договора, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните. Тълкуването цели запазване на цялото действие на договора така, както в действителност е желано от страните, независимо от съдържащите се в него непрецизни, неточни и дори неправилни формулировки при посочването на неговия предмет.


Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ:
Веселка Марева, Емилия Донкова

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

при участието на секретаря Албена Рибарска, като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 3301 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

История на спора

Обжалвано е решение № 77 от 15.05.2019г. по гр.д. № 159/2019г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1447 от 26.11.2018г. на Пловдивски окръжен съд за отхвърляне на предявения от С. Б. Й. и Н. С. Й. против Е. Б. Г., К. А. А., М. Т. А.-Г., Д. А. Г., В. Н. Н., Д. Ю. Д., К. А. З., Т. И. К., Г. П. К., Р. О. П. и П. И. П. установителен иск за собственост на 1/2 ид.ч. от ПИ с идентификатор *** по КККР на гр. Пловдив, с административен адрес: [улица], с площ 2186 кв.м., което право е придобито въз основа на правни сделки. Отхвърлен е и иска за собственост на същия имот на второто евентуално поддържано основание – добросъвестно давностно владение с начало 14.09.2009г. С въззивното решение е оставена без уважение частна жалба на С. и Н. Й. против определение № 179 от 28.01.2019г. на първоинстанционния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК.

Касационната жалба е подадена от ищците С. Б. Й. и Н. С. Й. чрез пълномощника адв. Д.. Изложени са съображения както срещу решението по съществото на спора, така и срещу частта от решението, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение на първата инстанция по чл.248 ГПК. Касаторите намират за неправилен изводът на съда, че при продажбата през 2007г. продавачите, сред които ищците по делото, са прехвърлили на дружеството -купувач притежаваните от тях имоти №№*,* и * изцяло, а не само южните им части, които са урегулирани в УПИ *****.

Ответниците по жалбата, чрез пълномощниците си адв. С. и адв. Л., намират обжалваното решение за правилно.

Касационен въпрос

С определение №136 от 06.04.2020г. е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за критериите, въз основа на които съдът следва да извършва тълкуване на договорните клаузи, прилагайки нормата на чл. 20 ЗЗД.

Мотиви

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:

Производството е по установителен иск за собственост на 1/2 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ***, с площ 2186 кв.м., като ищците поддържат, че са придобили собствеността чрез поредица от правни сделки или евентуално – чрез придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС, текла от 14.09.2009г. Ответниците са собственици на жилища в сграда, построена в съседния имот с идентификатор *** и преминават ежедневно през имота на ищците, като между ищците и всеки от ответниците са заведени дела за обезщетение за ползване на имота, от което са били лишени; в тези дела правото на собственост на ищците е било оспорено, поради което те считат, че имат правен интерес да установят правото си със сила на пресъдено нещо.

При тези твърдения съдът е приел, че правен интерес от предявения положителен установителен иск е налице, като спорът за собственост ще бъде разрешен към настоящия момент. Съдът е възприел и доводите на ответниците, че обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по чл.59 от ЗЗД обхващат юридическия факт, от който спорното право произтича, като при иск, основан на ползване от ответниците на собствена на ищеца вещ, елемент от фактическия състав е установяване правото на собственост на ищеца върху вещта. Същевременно е счел, че в приложените две влезли в сила решения /едното между ищците и ответниците Т. И. К. и Г. П. К., второто между ищците и ответника Д. Ю. Д./ исковете по чл. 59 ЗЗД на ищците са отхвърлени поради това, че не са собственици на имота, без да е било посочено конкретното придобивно основание за правото на собственост. Поради това съдът е счел, че не е налице процесуална пречка за разглеждане на предявените по делото искове.

От фактическа страна е установено, че ищците са съпрузи от 1975г. Посредством поредица от правни сделки, сключени през 2000г., те са придобили в съсобственост с В. К. и неговата съпруга имоти пл. №№ * и * по КП от 1990г., които през 2000г. са попълнени в кадастралния план с нови номера – *, *, * и *. През 2005г. е одобрен ПУП-ПРЗ, включващ промяна на уличната регулация с цел разширение на [улица], при което е образуван УПИ *-***** с площ 6551 кв.м. и в него попадат южните части на имоти пл. № *, * и *, попълнени през 2000г., а северните части от същите имоти са останали в част, предвидена за разширение на булеварда – приложение № 3 към експертизата на в.л. Г.. С договор за покупко-продажба от 02.04.2007г. В. К. и съпругата му Д. К., С. Й. и съпругата му Н. Й. са продали на СД „М.. с-ие“ УПИ ******-за жилищно застрояване и обществено обслужващи дейности, кв. 99а по регулационния план на[жк]с площ от 6 551 кв.м. Продаденият имот на север граничи с предвиждано разширение на [улица]. Върху купения имот събирателното дружество е изградило жилищна сграда – комплекс “Ю. “ и е продало на ответниците самостоятелни обекти в този комплекс, заедно със съответните идеални части от правото на собственост върху УПИ /единствено ответницата В. Н. притежава само право на строеж, а не право на собственост върху терена/. През септември 2009г. е одобрено изменение на кадастралната карта, с което е нанесен имот с идентификатор ***/процесния/ с площ 2186 кв.м., който обхваща частите от старите имоти пл. № *, * и *, за които не е приложена уличната регулация по отношение разширението на булеварда, а вторият нанесен имот е ПИ *** с площ 6581 кв.м. и той съответства по граници на УПИ *-*****, в който е построен жилищния комплекс.

Приетата техническа експертиза сочи, че уличната регулация по отношение разширението на [улица]не е приложена; няма данни да е проведена отчуждителна процедура. Според одобрения проект за жилищната сграда-комплекс в границите на новопопълнения ПИ *** е предвиден паркинг за автомобили, който на място е реализиран.

При тези доказателства решаващият съд е приел, че процесният имот с идентификатор *** е образуван от северните части на новите имоти с пл. № *, * и **, попълнени през 2000 г., попадащи в предвиденото разширение на [улица]. С договора за продажба от 02.04.2007 г. ищците и съсобствениците им В. и Д. К. са се разпоредили с южните части от горепосочените имоти – това е УПИ *-*****. За северните части, предвидени за разширяване на булеварда, не е проведена отчуждителна процедура, а регулацията по ЗУТ няма отчуждително действие. Според съда, уличната регулация не преобразува правото на собственост върху отделните имоти в право на собственост върху урегулирания поземлен имот – частите от имотите, включени в уличната регулация за разширение на булеварда, са продължили да бъдат част от имотите, отнети от регулацията. Затова, според съда, с договора за покупко-продажба от 02.04.2007 г. ищците и съсобствениците им К. са прехвърлили на събирателното дружество не само южните части на имоти №№*, * и *, но целите имоти. Разпоредбата на чл. 200 ЗУТ съдът е намерил за неприложима; тя поставя технически изисквания за придобиване на реално определени части от поземлени имоти чрез правни сделки или по давност с цел да могат да се обособят урегулирани поземлени имоти, какъвто не е настоящия случай. Въз основа на това съдът е приел, че през 2007 г. ищците са се разпоредили с правото си на собственост върху 1/2 ид.ч. от целите имоти пл. №№*, * и *, включително със северните им части, попадащи в предвиденото разширение за [улица], които през 2009г. са образували процесния имот с идентификатор ***. По тези съображения съдът е отхвърлил иска за собственост, основан на правни сделки.

По иска за собственост на основание давност е приел, че ищците не са установили при условията на пълно главно доказване, че от 14.09.2009 г. в продължение на пет години са упражнявали фактическа власт върху процесния недвижим имот трайно, постоянно и необезпокоявано, установена по силата на правно основание, годно да ги направи собственици, без да знаят, че праводателят им не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена, като са демонстрирали по отношение на ответниците по недвусмислен и категоричен начин намерението си да владеят имота за себе си, не са допускали същите до него и са извършвали други конкретни действия, с които ясно са демонстрирали, че ако те опитат да упражняват фактическа власт върху вещта, ще бъдат отблъснати. Първо, съдът е счел, че не е установено по несъмнен начин, ищците като физически лица да са упражнявали фактическа власт върху имота. Според показанията на свидетелите лицата, оградили имота, очертали паркоместа и събиращи такса за тях, са В. К. и С. Й., но същите тези лица са собственици и управители на събирателното дружество, което е изградило комплекс „Ю. “, към който е посочения паркинг. Второ, дори да е осъществявана фактическа власт, тя не е била необезпокоявана и спокойна. Свидетелите сочат, а и от водените дела по чл. 59 ЗЗД е видно, че живущите в комплекса, в т.ч. ответниците, са оспорвали владението на ищците и намерението да придобият правото на собственост чрез давностно владение. Накрая, според свидетелите началният момент, в който мястото е оградено и стопанисвано като платен паркинг, е 2015 г., а от този момент до завеждане на делото през ноември 2017г. не е изтекъл необходимия давностен срок, нито петгодишен, нито десетгодишен.

Поради това съдът е отхвърлил иска и на основание давностно владение.

По основанието за касационно обжалване.

Според практиката по Решение № 16 от 28.02.2013г. по т.д. № 218/2012г. на II т.о. и другите, посочени в него решения, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора при спазване на предвидените в чл.20 ЗЗД критерии; изяснява се само изявената воля на страните, а не предполагаемата такава и не може се да подменя нейното съдържание. В Решение № 46 от 07.03.2018г. по гр.д. № 2489/2018г. на IVг.о. се изтъква, че съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл. При тълкуването на неясни клаузи следва да се има предвид и се изследват обстоятелствата, при които е сключен договора, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните. Тълкуването цели запазване на цялото действие на договора така, както в действителност е желано от страните, независимо от съдържащите се в него непрецизни, неточни и дори неправилни формулировки при посочването на неговия предмет.

Горната практика се възприема напълно от настоящия състав и следва да се приложи при разрешаване на спора.

По основателността

По касационната жалба.

В случая в договора за продажба от 02.04.2007г., сключен между В. К., Д. К., С. Й. и Н. Й., от една страна и СД „М.“, от друга страна, волята на страните досежно предмета на договора е ясно изразена – обект на прехвърлянето е урегулирания поземлен имот, без останалите извън него части от имотите, които участват в УПИ-то. Това е недвусмислено посочено в договора с отразеното, че продаденият имот на север граничи с предвиденото разширение на [улица]. Буквалното тълкуване на договора произтича както от обстоятелствата, предшестващи сключването му, така и от последващите /поискана е от собствениците промяна на ПУП – ПРЗ с цел обособяване на урегулиран имот, в който да се разреши и извърши строителство на жилищен комплекс; обособеният УПИ е прехвърлен на дружество, което е осъществило строителството и е продало отделните самостоятелни обекти в сградата; при извършеното през 2009г. изменение на кадастралната карта и регистри процесният имот ПИ *** е записан на физическите лица, а ПИ ***, който съответства на УПИ *-*****, е записан на събирателното дружество. Друго тълкуване относно предмета на договора не произтича от поведението на страните след сключване на договора, както поддържат ответниците. Липсват индикации, че волята е да се прехвърлят не само попадащите в УПИ І части от имотите, но частите от имоти №№*,* и *, които не са включени в него, а са обект на улична регулация. Аргументи за това не могат да се черпят нито от разрешението за строеж на сградата, нито от архитектурния проект и предвидения паркинг. Разрешението за строеж за сграда в УПИ * е издадено на 14.12.2006г. на В. и Д. К. и на С. и Н. Й., но след сключване на договора от 02.04.2007г. е променено в полза на СД “М.”. В архитектурния проект изрично е предвидена ситуация до прилагане на уличната регулация /л.132 и 137 от първоинстанционното дело/, в която е предвидено реализиране на паркинг и ситуация след прилагане на уличната регулация /л.133,/ където паркинг не съществува. Следователно паркингът, посочен в проекта, е с временен статут и от неговото предвиждане върху терена извън УПИ не могат да се черпят аргументи за правото на собственост върху този терен. Вещото лице Г. в заключението си е посочило, че паркингът е в границите на новопопълнения ПИ ***, но е взело предвид именно ситуацията преди прилагане на уличната регулация, съгласно проекта на л. 137 от делото /виж стр.5 от заключението на вещото лице/ .

Поради изложеното тълкуването на въззивния съд, че с договора е продаден не само посочения в него УПИ *-*****-за жилищно застрояване и обществено обслужващи дейности, но и останалите извън него части от старите имоти пл. №№ *, * и *, които са предвидени за разширение на булевард, не съответства на волята на страните и на целта на договора. С извършената продажба очевидно се цели урегулираният имот, да премине в собственост на дружеството, което да извърши застрояването на жилищния комплекс. Невключените в УПИ части от поземлените имоти, предвидени за улица, са останали собственост на физическите лица-прехвърлители, които имат право да получат обезщетение при осъществяване на предвиденото отчуждаване. /В същия смисъл е Решение № 123 от 14.11.2019г. по гр.д. № 4370/2018г. на II г.о./. Същевременно, чл. 208 ЗУТ дава възможност, ако отчуждителната процедура за имоти, предвидени по ПУП за изграждане на обекти – публична държавна или публична общинска собственост, не започне в посочените в закона срокове, собствениците да могат да искат промяна на ПУП по чл. 134, ал. 2, т. 1 ЗУТ. До момента няма данни да е започнало отчуждаване и следователно собствениците – физически лица не са изгубили собствеността си; затова в кадастралната карта, която следва да отразява действителните граници на собствеността, предвидените за улица части от имотите, са заснети като ПИ с отделен идентификатор ***, записан на тяхно име.

Ето защо, правилни са разсъжденията на въззивния съд, че уличната регулация не преобразува правото на собственост върху отделните имоти в право на собственост върху УПИ, поради което частите от имотите, включени в уличната регулация за разширение на булевард, продължават да са част от имотите, отнети от регулацията. Неправилно обаче е приетото, че с договора за продажба от 02.04.2007г. ищците и съсобствениците им К. са прехвърлили на събирателното дружество не само южните части, урегулирани в УПИ, а целите имоти, включително частите, обхванати от улична регулация – предвидени за разширение на булеварда. Предметът на договора е ясно и конкретно определен в него, поради което няма място за разширително тълкуване; както бе изяснено такова тълкуване не следва и от поведението на страните преди и след сключване на договора.

Въз основа на изложеното предявеният иск за установяване правото на собственост на ищците, придобито в резултат на правните сделки, сключени през 2000г., се явява основателен. При този извод евентуално поддържаното основание – придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС, не следва да се разглежда. Въззивното решение, с което искът е отхвърлен, следва да се отмени и да се постанови ново за уважаването му.

По разноските. Ищците имат право на всички сторени разноски за водене на делото в трите инстанции. Съгласно приложения списък разноските са: 4689 лв. за настоящата инстанция, 2209,66 лв. за въззивната и 2757,31 лв. за първата инстанция или общо 9656лв.

Предвид отмяната на въззивното решение и пререшаването на спора, то не са дължими присъдените от първата инстанция разноски в тежест на ищците, съответно не следва да се разглеждат съображенията им, касаещи инкорпорираното във въззивното решение определение по разноските.

Диспозитив

Водим от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ изцяло решение № 77 от 15.05.2019г. по гр.д. № 159/2019г. на Пловдивски апелативен съд и вместо него постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Е. Б. Г. ЕГН [ЕГН], К. А. А. ЕГН [ЕГН], М. Т. А.-Г. ЕГН [ЕГН], Д. А. Г. ЕГН [ЕГН], В. Н. Н. ЕГН [ЕГН], Д. Ю. Д. ЕГН [ЕГН], К. А. З. ЕГН [ЕГН], Т. И. К. ЕГН [ЕГН], Г. П. К. ЕГН [ЕГН], Р. О. П. ЕГН [ЕГН] и П. И. П. ЕГН [ЕГН], че С. Б. Й. ЕГН [ЕГН] и Н. С. Й. ЕГН [ЕГН] са собственици на 1/2 /една втора/ ид.ч. от ПИ с идентификатор *** по КККР на гр. Пловдив, с административен адрес: [улица], с площ 2186 кв.м., което право е придобито въз основа на правни сделки, сключени през 2000г.

ОСЪЖДА Е. Б. Г., К. А. А., М. Т. А.-Г., Д. А., В. Н. Н., Д. Ю. Д., К. А. З. Т. И. К., Г. П. К., Р. О. П. и П. И. П. да заплатят на С. Б. Й. и Н. С. Й. на основание чл.78 ГПК сумата 9656/девет хиляди шестстотин петдесет и шест/ лева разноски по делото за всички инстанции.

Решението е окончателно.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирани норми и термини