Решение №60/11.01.2021 по дело №4407/2019

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Класификация

  • Вид съдебен акт: Решения по чл. 290 ГПК
  • Колегия/Отделение: Гражданска колегия, II-ро отделение
  • Допълнителен селективен критерий: чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК

Анотация

Въпрос

Кога настъпва конститутивният ефект на протоколно решение на ПК за възстановяване на собственост в стари реални граници в терен по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ, издадено по реда на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 68 от 1999 г. и какво е значението за настъпване на този ефект на степента и начина на индивидуализация на реституирания имот, обект на протоколното решение на поземлената комисия?

Отговор

В първоначалната редакция на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, включително и след изменението с ДВ бр. 28 от 1992 г., не съществува изискване за съдържанието на решението на поземлената комисия, с което се възстановява собствеността върху заявените земеделски земи. Такива изисквания са въведени с последващите изменения на текста (ДВ, бр. 45 от 1995 г. и ДВ бр. 98 от 1997 г.). Едва след изменението на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ с ДВ бр. 68 от 1999 г., в сила от 30.07.1999 г., правомощията на поземлената комисия са ограничени, като е предвидено, че тя не възстановява земеделските земи, попадащи в терени по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ, а само признава това право, докато самото възстановяване се извършва със заповед на кмета на общината по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ. С оглед това развитие в нормативната уредба, в практиката се приема, че решенията на поземлените комисии за възстановяване на земи, намиращи се в терени по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ, издадени преди изменението на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ с ДВ бр.68 от 1999 г., по правило имат конститутивно действие – доколкото възстановеният имот е индивидуализиран. Относно степента и начина на индивидуализация се приема, че когато това е извършено чрез посочване на граници и местонахождение или номер по стар план не възниква съмнение, че решението на поземлената комисия има вещноправен ефект. Разяснено е още, че когато в хода на съдебно производство по установителен или осъдителен иск за собственост на възстановения имот се установи по недвусмислен начин кой точно е той, съдът не може да отрича конститутивното действие на постановеното решение. За случаите, когато по никакъв начин не може да се установи кой е възстановения имот, се приема, че решението на поземлената комисия няма конститутивно действие и по същество е такова, с което само се признава правото на възстановяване на собствеността. За тези случаи се приема, че процедурата по възстановяването приключва в по-късен момент (от момента на влизане в сила на плана на новообразуваните имоти, с издаването на заповед по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ).


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ:
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА, ГЕРГАНА НИКОВА

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 4407 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПКчл. 293 ГПК.

История на спора

С определение № 213 от 07.05.2020 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 1007 от 09.08.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 944/2019 г. по описа на ОС – Варна, г.о., V състав, с което е отменено Решение № 972 от 11.03.2019 г. по гр.д.№ 9685/2018 г. по описа на РС – Варна, 34-ти състав и вместо това е отхвърлен предявеният от касатора срещу Община Варна иск за приемане за установено в отношенията между страните, че Община Варна не е собственик на имот с идентификатор *** по КККР на [населено място],[жк], с.о. „З.”, с площ от 1 196 кв.м., при граници: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, *** и ***.

Касационен въпрос

Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Кога настъпва конститутивният ефект на протоколно решение на ПК за възстановяване на собственост в стари реални граници в терен по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ, издадено по реда на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 68 от 1999 г. и какво е значението за настъпване на този ефект на степента и начина на индивидуализация на реституирания имот, обект на протоколното решение на поземлената комисия” с оглед констатацията за противоречие между въззивния акт и практика на ВКС, обективирана с Решение № 809 от 14.01.2011 г. по гр.д.№ 1889/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 116 от 08.07.2016 г. по гр.д.№ 5941/2015 г. на ВКС, І г.о., Решение № 23 от 22.05.2017 г. по гр.д.№ 2856/2016 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 61 от 17.07.2017 г. по гр.д.№ 3273/2016 г. на ВКС, І г.о.

Касаторът С. С. И., представляван от адвокат К. К. от АК – В., поддържа, че въззивното решение е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК поради допуснати нарушения на материалния закон, а именно: на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 79 ЗС (относно преценката дали протоколно решение № 574 от 07.12.1998 г. на ПК – Варна е произвело конститутивно действие, след настъпване на което по отношение на процесният имот да е възможно придобиване по давност), на чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗСПЗЗ и чл. 25 ЗСПЗЗ (относно извода, че имотът е придобил статут на общинска собственост при отсъствие на посочено в акта за общинска собственост и установено по делото конкретно придобивно основание) и чл. 16, ал. 7 ЗУТ (относно статута на част от процесния имот с площ от 29 кв.м., попадаща в улица по ПУП-ПУР от 2011 г.). Поддържа довод за нарушение на чл. 235 ГПК поради отсъствие на обективен съвкупен анализ на събраните по делото доказателства, както и за необоснованост на формирания в мотивите извод за недопустимост на претенцията. Моли въззивното решение да бъде отменено и предявеният отрицателен установителен иск за собственост да бъде уважен. Претендира разноски за трите инстанции.

Ответникът по касация Община Варна е депозирал отговор на касационната жалба чрез главен юрисконсулт С. Ц., като поддържа, че въззивното решение е правилно, а заявените от касатора оплаквания са неоснователни. Претендира разноски – юрисконсултско възнаграждение.

Мотиви

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, в правомощията си по чл. 290 ГПКчл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение окръжният съд се е произнесъл по предявения от настоящия касатор отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, интереса от предявяването на който е обоснован с твърдение, че той самият е придобил правото на собственост върху процесния имот по силата на изтекла придобивна давност с начало 2005 г. и възможността да удостовери това свое право по реда на чл. 587 ГПК след отричане правото на Община Варна, която е съставила акт за частна общинска собственост № 8217 от 19.03.2015 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС. По съществото на спора е прието, че съгласно чл. 5 ЗОС общината удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост върху имоти с акт за общинска собственост – официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в ЗОС. Актът няма правопораждащо, но се ползва с удостоверително действие, поради което констатираните в него обстоятелства се ползват с доказателствена сила до доказване на противното, а в тежест на ищеца е да докаже обратното на установеното с АОС. Извършена е преценка дали процесният земеделски имот може да бъде обект на придобивна давност, доколкото това предполага на първо място индивидуализация на същия в реални граници, а също така да не е съществувала нормативна забрана за придобиване по давност в съответния период на владение. По отношение статута на спорния имот е прието за установено, че е бивша собственост на С. П. Б., посочен в списък на отчуждаваните земи, декларирани до 31.01.1951 г. съгласно ПМС № 5/1951 г. за пролетната сеитба на 1951 г., в който списък той фигурира с обща площ 11,3 дка в [населено място] и 1,3 дка в м. „Св.Н.”. З. в м. „К.” на[жк]/преди [населено място]/, а сега м. „З.”, е била обобществена, а впоследствие е попаднала в територия по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ, като част от нея е била предоставена за ползване на трето за спора лице (Х. А. С.). Ползвателят не е предприел действия за изкупуване на имота. Установено е, че за земеделската земя, част от която е настоящият ПИ с идентификатор *** и площ от 1 196,96 кв.м. е подадено заявление за реституиране на 14.02.1992 г., в отговор на което е постановено решение на ПК – Варна № 574 от 07.12.1998 г. Съгласно последното, на наследниците на С. П. Б. е признато правото на собственост в стари реални граници върху заявената на 14.02.1992 г. нива с площ от 10 дка, обхващаща имоти *, *, *, *, *, * по КП от 1960 г. Съгласно заключение на СТЕ по допълнителна задача е установено, че процесният поземлен имот е частично идентичен с имота, предмет на решение № 574 от 07.12.1998 г., като в него се включват площи от стари имоти по КП от 1960 г., както следва: 944 кв.м. от стар ПИ *; 27 кв.м. от стар ПИ *; 2 кв.м. от стар ПИ *; 8 кв.м. от стар ПИ *, както и 15 кв.м. от стар ПИ * по КП 1960 г., 127 кв.м. от „падина”, „яма” и 73 кв.м. от „овраг”, „дере”. В решението е включено указание, че възстановяването на правото на собственост върху имоти, разположени в територията по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ, ще се извърши при условията на чл. 28 ППЗСПЗЗ, като имотните граници ще се определят въз основа на влезлия в сила план на новообразуваните имоти по чл. 28, ал. 9 ППЗСПЗЗ. В тази връзка като спорен е обсъден въпросът дали реституционното производство е приключило с постановяването на решението на ПК (ОСЗ) – Варна от 1998 г. Изложено е, че към датата на постановяването на решението през 1998 г. редакцията на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ е предвиждала, че ПК възстановява право на собственост върху земеделски земи при условията на пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗпар. 4л ПЗР ЗСПЗЗ. Към този момент на решенията на ПК/ОСЗ се е придавал конститутивен ефект, когато се възстановява собственост върху земи, попадащи в територии по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ. Едва с изменението на ЗСПЗЗ, обнародвано с ДВ, бр. 68 от 1999 г., в сила от 30.07.1999 г., е предвидено, че с решенията на ПК за територии в терен по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ само се признава правото на собственост, а самото възстановяване се извършва след влизане в сила на ПНИ със заповед на кмета на общината по реда на пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ. В настоящия случай решението е издадено преди изменението и се възстановява имот в стари /възстановими/ граници, без, обаче, същите да са посочени. Прието е, че така имотът не би могъл да бъде индивидуализиран и по тази причина в самото решение е указано, че възстановяването на правото на собственост ще се извърши при условията на чл. 28 ППЗСПЗЗ. Изводът е, че макар решението на ПК да е постановено преди посоченото изменение на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ, то не е породило конститутивното си действие съгласно разясненията в TP № 1/1997 г. на ВКС, ОСГК. С постановяването му, съответно – с влизането му в сила, земеделската реституция не е приключила. Това, че решението е постановено преди изменението не е определящо, доколкото имотът попада в терен по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ и неговите граници могат да бъдат определени едва с влезлия в сила ПНИ (в случая такъв е налице от 2002 г.). Съответно – решението не е произвело конститутивното си действие поради липсата на индивидуализацията на имота като самостоятелен обект – част от земната кора. За да приключи реституционната процедура е необходимо да е налице и последващо решение по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ, каквото в случая не е постановявано (тъй като компетентният да се произнесе административен орган не е бил сезиран с искане за издаване на заповед по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ). Позовавайки се на практиката на ВКС, съгласно която до приключване на реституционното производство бившите собственици на земеделски имоти не разполагат с правен способ да се противопоставят на владението, упражнявано от трети лица върху заявените за възстановяване имоти, въззивният съд е дал отрицателен отговор на въпроса дали, след като ПНИ е влязъл в сила през 2002 г. и при незавършена реституционна процедура, спрямо имота може да бъде осъществявано давностно владение. На следващо място е прието, че по отношение на процесния имот са приложими разпоредбите на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОС, чл. 3, ал. 3 ЗОС и чл. 25 ЗСПЗЗ, което определя статута й на частна общинска собственост. Собствеността е придобита по силата на самия закон, доколкото се касае за земеделска земя, която е подлежала на възстановяване, но по отношение на която реституционната процедура не е завършена. По отношение на част от терена с площ 29 кв.м., попадащ в отреждане за улична регулация, е прието, че е публична общинска собственост в резултат на прякото отчуждително действие на ПУП-ПУР (одобрен с Решение № 3409-7 по Протокол № 35/22, 23 от 29.06.2011 г. на ОбС Варна, в това число и схеми за водоснабдяване и канализация, електрозахранване, идейна план-схема за вертикално планиране и комуникационна транспортна схема) на основание чл. 16, ал. 1 ЗУТ и съответно – чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС. С оглед статута на имота (основно частна общинска собственост, частично – публична общинска собственост) и разпоредбите на чл. 86 ЗС, чл. 7, ал. 1 ЗОС и пар. 1 ЗД ЗС, прието е, че собствеността върху него не може да бъде придобита в резултат от изтекла придобивна давност – за частта, представляваща частна общинска собственост – до 31.12.2022 г., а за частта, публична общинска собственост – изобщо. Наред с горното е формиран и извод, че ищецът не е доказал да е установил владението си през твърдяния от него период, тъй като гласни доказателства сочат, че ищецът е установил фактическа власт около 2014 г., а за времето преди това отсъстват убедителни доказателства да е упражнявано владение. С оглед изложеното и позовавайки се на указанията по т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съдът е приел иска за недопустим с аргумент, че за ищеца липсва правен интерес от отричане правата на ответника поради липсата на защитимо право (отричайки правото на собственост на ответника, това не би довело до възможността същият да придобие самостоятелно вещни права върху спорния имот по силата на осъществявано давностно владение). Същевременно е съобразена практика на ВКС, съобразно която в подобна хипотеза следва да се постанови съдебен акт по същество, поради което искът подлежи на отхвърляне.

По основанието за допускане на касационното обжалване:

Съгласно практиката на ВКС, обективирана с Решение № 809 от 14.01.2011 г. по гр.д.№ 1889/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 116 от 08.07.2016 г. по гр.д.№ 5941/2015 г. на ВКС, І г.о., Решение № 23 от 22.05.2017 г. по гр.д.№ 2856/2016 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 61 от 17.07.2017 г. по гр.д.№ 3273/2016 г. на ВКС, І г.о., в първоначалната редакция на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, включително и след изменението с ДВ бр. 28 от 1992 г., не съществува изискване за съдържанието на решението на поземлената комисия, с което се възстановява собствеността върху заявените земеделски земи. Такива изисквания са въведени с последващите изменения на текста (ДВ, бр. 45 от 1995 г. и ДВ бр. 98 от 1997 г.). Едва след изменението на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ с ДВ бр. 68 от 1999 г., в сила от 30.07.1999 г., правомощията на поземлената комисия са ограничени, като е предвидено, че тя не възстановява земеделските земи, попадащи в терени по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ, а само признава това право, докато самото възстановяване се извършва със заповед на кмета на общината по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ. С оглед това развитие в нормативната уредба, в практиката се приема, че решенията на поземлените комисии за възстановяване на земи, намиращи се в терени по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ, издадени преди изменението на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ с ДВ бр.68 от 1999 г., по правило имат конститутивно действие – доколкото възстановеният имот е индивидуализиран. Относно степента и начина на индивидуализация се приема, че когато това е извършено чрез посочване на граници и местонахождение или номер по стар план не възниква съмнение, че решението на поземлената комисия има вещноправен ефект. Разяснено е още, че когато в хода на съдебно производство по установителен или осъдителен иск за собственост на възстановения имот се установи по недвусмислен начин кой точно е той, съдът не може да отрича конститутивното действие на постановеното решение. За случаите, когато по никакъв начин не може да се установи кой е възстановения имот, се приема, че решението на поземлената комисия няма конститутивно действие и по същество е такова, с което само се признава правото на възстановяване на собствеността. За тези случаи се приема, че процедурата по възстановяването приключва в по-късен момент (от момента на влизане в сила на плана на новообразуваните имоти, с издаването на заповед по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ).

Настоящият състав на ВКС споделя така формираната практика.

По основателността

По основателността на касационната жалба:

В случая съдът е сезиран с произнасяне по отрицателен установителен иск относно собствеността върху поземлен имот. С оглед разясненията на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, предпоставка за допустимостта на претенцията е наличието на правен интерес от провеждането му, а такъв съществува, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Разглежданият случай попада в третата от изброените хипотези, предвид безспорно осъществяваната от ищеца фактическа власт върху процесния имот и предприетите действия за снабдяване с констативен нотариален акт по реда на чл. 587 ГПК, препятствие пред което е извършеното актуване от ответната община. В този смисъл формираният в мотивите на въззивното решение извод за недопустимост на претенцията поради липса на правен интерес е неправилен, тъй като не е съобразен с разясненията по т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК.

Съгласно цитираната задължителна практика, предмет на спора и на исковия процес при предявен отрицателен установителен иск относно правото на собственост е отричаното от ищеца право, като за ответната страна е тежестта да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи, посочвайки и доказвайки фактите, от които това право е породено. С отговора на исковата молба е заявено, че Община Варна е придобила правото на собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС във връзка с чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, в подкрепа на което е представен АОС № 8217 от 19.03.2015 г. Като основание за съставяне на акта е посочено „чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС” – разпоредба, която общо регламентира способите, посредством които общината може да придобие право на собственост (правна сделка, изтекла давност или придобиване по друг начин, определен в закон). При отсъствие на посочени в АОС конкретни фактически обстоятелства за придобиване на собствеността и предвид заявеното още с исковата молба оспорване на така удостовереното право на общинска собственост, в тежест на общината е да докаже по пътя на главното доказване основанието да придобие спорното право, т.е. релевираното с отговора на исковата молба основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Съгласно тази разпоредба, земеделските имоти, които не принадлежат на държавата, гражданите или юридически лица са общинска собственост. В приложното поле на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ се включват само земеделски земи, които са подлежали на възстановяване, но не са заявени в предвидените в закона срокове, респ. не са изкупени от ползватели по смисъла на пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ. Касае се именно за незаявени за възстановяване имоти, а не и за такива, за които, макар да е подадено заявление в сроковете по ЗСПЗЗ, реституционните производства не са приключили.

По делото няма спор, че процесният имот попада в приложното поле на ЗСПЗЗ. Категорично установени са и фактите на подадено заявление с вх.№ 50333 от 14.02.1992 г. за възстановяване правото на собственост в полза на наследниците на С. П. Б. и постановеното решение № 574 от 07.12.1998 г. за правото на собственост в стари реални граници върху така заявената нива с площ от 10 дка, обхващаща имоти пл.№№ *, *, *, *, *, * по КП от 1960 г. Със заключението на СТЕ е установена идентичността между процесния имот (заснет в КККР на [населено място],[жк], С.О. „З.” с идентификатор ***, с площ от 1 196 кв.м.) и част от територията, обхваната от пл.№№ *, *, *, *, *, * по КП от 1960 г., предвид което и с оглед изложените по-горе общи мотиви във връзка със значимия за спора правен въпрос, се налага извод, че решение № 574 от 07.12.1998 г. на ПК – гр. Варна е породило своето конститутивно действие и легитимира наследниците на С. П. Б. като собственици на настоящия имот с идентификатор ***. Следва да се отбележи още, че по делото не са събрани доказателства по отношение на територията, попадаща в настоящия имот № ***, да е проведено производство по трансформиране на предоставено право на ползване по смисъла на пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ в право на собственост. По тази причина последващото (през 2002 г.) приемане на ПНИ (с който се отразяват върху картен материал признатите и възстановени права на правоимащите и признатите права на ползвателите на основание актове по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ) няма отношение към признатото право на собственост на наследниците на С. П. Б. и не ангажира компетентността на кмета на общината да издава заповед по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ.

Изложеното едновременно опровергава удостовереното с АОС № 8217 от 19.03.2015 г. право на собственост по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС във връзка с чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ в полза на Община Варна, а така също и обосновава извод за неприложимост на установените с чл. 7, ал. 1 ЗОС и пар. 1 ЗД ЗС забрани за придобиване на правото на собственост в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС. Дали в полза на ищеца по отношение на реституираните собственици са осъществени елементите от фактическия състав на основанието по чл. 79, ал. 1 ЗС е въпрос, който излиза извън предмета на спора и по него произнасяне не се дължи в рамките на настоящото производство. Релевантно за изхода на спора е, че Община Варна не се легитимира като собственик на процесния имот на заявеното с отговора на исковата молба основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ.

Относно част от имота, попадаща в проектирана улица по одобрен ПУП-ПУР, общината поддържа, че представлява публична общинска собственост. Установено е, че с решение на Общинския съвет на гр. Варна № 3409-7 по протокол № 35 от 22, 23 и 29.06.2011 г. е одобрен ПУП-ПУР на с.о. „З.”. Съгласно заключението на СТЕ планът засяга североизточната част на имот № ***, като 26 кв.м. от терена (т.е. 2,17 % от имота) попадат в улица в участъка на осови точки 326 и 327. Общоизвестен факт е, че взетото от ОС – Варна решение е обнародвано в ДВ, бр. 59 от 02.08.2011 г. (публикация № 8921, стр. 39) и по делото нито се твърди, нито се установява да е обжалвано в 14-дневния срок от обнародването, поради което се налага изводът, че същото е влязло в сила. Видно от взетото решение, одобреният ПУП-ПУР има за предмет включително схеми за водоснабдяване и канализация, електрозахранване, идейна план-схема за вертикално планиране и комуникационно-транспортна схема (част от която са улиците). Планът няма предвиждания за имоти за обекти на публичната собственост, какъвто е предметът на плановете по чл. 16, ал. 7 ЗУТ (в редакцията към 29.06.2011 г.). Отчитайки обхвата на плана, настоящият състав на съда приема, че същият по своя характер е такъв по чл. 16, ал. 1 ЗУТ, а не план по чл. 16, ал. 7 ЗУТ (ред. до ДВ, бр. 13 от 07.02.2017 г.). Въпросът за вида на плана е такъв от правно естество, поради което подлежи на самостоятелна преценка от съда, който в това отношение не е обвързан от становищата на страните. Ето защо оплакването на касатора, че при преценката за вещно-правните последици на влезлия в сила ПУП-ПУР, одобрен с решение № 3409-7 по протокол № 35 от 22, 23 и 29.06.2011 г. на Общинския съвет – Варна, въззивният съд неправилно е приел, че се касае за план по чл. 16, ал. 1 ЗУТ, а не за план по чл. 16, ал. 7 ЗУТ, е неоснователно. Обсъжданият план е именно такъв по чл. 16, ал. 1 ЗУТ – комплексен, цялостен план за територията на с.о. „З.”, с който за първи път се урегулира неурегулирана до момента територия. Той има пряко отчуждително действие за частите от имотите (до размер на 25% от площта), необходими за изграждането на обектите на зелената система, на социалната и на техническата инфраструктура – публична собственост, което настъпва с влизането му в сила (така: Решение № 371 от 28.07.2010 г. по гр.д.№ 1007/2009 г. на ВКС, ІV г.о.). Обсъжданият план е влязъл в сила на 17.08.2011 г., считано от който момент територията с площ 26 кв.м. в североизточната част на процесния имот, попадаща в улица в участъка на осови точки 326 и 327, е транслирана в собственост на Общината.

В обобщение – въззивното решение е правилно в частта, с която искът е отхвърлен досежно територията с площ 26 кв.м., попадаща в североизточната част на процесния имот и отредена за улица в участъка на осови точки 326 и 327. В останалата част решението е неправилно и следва да бъде отменено, като се постанови, че Общината не е собственик на останалите 1 170 кв.м. от имот № ***.

При условията на чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът по касация следва да заплати на касатора разноски за всички инстанции, съразмерно на уважената част от иска (97,83%). Касаторът е направил разноски, както следва: 1 608 лв. за производството пред РС, 600 лв. – за въззивното производство и 752 лв. – пред ВКС, като има право да получи сумата 2 895,77 лв. От своя страна ответникът има право на 2,17% от разноските, които са 600 лв. за производството пред РС, 422,24 лв. – за въззивното производство и 300 лв. – пред ВКС (юрисконсултското възнаграждение за всяка инстанция е по 300 лв.), или сумата 28,69 лв. След прихващане на насрещните задължения за разноски, на касатора се следва сумата 2 867,08 лв.

Диспозитив

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно решение № 1007 от 09.08.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 944/2019 г. по описа на ОС – Варна, г.о., V състав, в частта, с която е отменено решение № 972 от 11.03.2019 г. по гр.д.№ 9685/2018 г. по описа на РС – Варна, 34-ти състав и вместо това е отхвърлен предявения от С. С. И. срещу Община Варна иск за приемане за установено в отношенията между страните, че Община Варна не е собственик на частта от имот с идентификатор *** по КККР на [населено място],[жк], с.о. „З.“, извън територията, попадаща в улица в участъка на осови точки 326 и 327, с площ разликата над 26 кв.м. до 1 196 кв.м., при граници на целия имот: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, *** и ***, както и в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от С. С. И., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх. Б, ет. 5, ап. 60 срещу Община Варна отрицателен установителен иск, че Община Варна не е собственик на частта от имот с идентификатор *** по КККР на [населено място],[жк], с.о. „З.“, извън територията, попадаща в предвидената с ПУП-ПУР, приет с Решение на Общинския съвет на гр. Варна № 3409-7 по протокол № 35 от 22, 23 и 29.06.2011 г., улица в участъка на осови точки 326 и 327, с площ разликата над 26 кв.м. до 1 196 кв.м., при граници на целия имот: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, *** и ***, като границите само на частта с площ 1 170 кв.м., която не е собственост на Община Варна са: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, *** и улицата в участъка на осови точки 326 и 327, предвидена с ПУП-ПУР, приет с Решение на Общинския съвет на гр. Варна № 3409-7 по протокол № 35 от 22, 23 и 29.06.2011 г.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1007 от 09.08.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 944/2019 г. по описа на ОС – Варна, г.о., V състав в останалата част, с която е отменено решение № 972 от 11.03.2019 г. по гр.д.№ 9685/2018 г. по описа на РС – Варна, 34-ти състав и вместо това е отхвърлен предявения от С. С. И. срещу Община Варна иск за приемане за установено в отношенията между страните, че Община Варна не е собственик на частта с площ 26 кв.м. от имот с идентификатор *** по КККР на [населено място],[жк], с.о. „З.“, попадаща в предвидената с ПУП-ПУР, приет с Решение на Общинския съвет на гр. Варна № 3409-7 по протокол № 35 от 22, 23 и 29.06.2011 г., улица в участъка на осови точки 326 и 327.

ОСЪЖДА Община Варна ДА ЗАПЛАТИ на С. С. И., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 867,08 (две хиляди осемстотин шестдесет и седем лева и осем стотинки) лева – разноски за трите инстанции.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирани норми и термини