Решение №57/30.06.2020 по дело №488/2019

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпрос

За задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата и да обсъди доводите и възраженията на страните, въз основа на които да изведе собствени фактически и правни изводи по спорното материално право.

Отговор

Според последователно прилаганата практика за обективност и мотивираност на съдебния акт съгласно изискванията на чл.236, ал.2 ГПК, мотивите следва да съдържат изложение на приетата за установена фактическа обстановка въз основа на цялостна преценка на релевантните факти и доказателства, обсъждане на доводите и възраженията на страните, на които следва да се даде отговор. Според разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция, поради което съдът следва да формира собствени фактически и правни изводи по спорното материално право. Мотивите трябва да съдържат и конкретни отговори по оплакванията и доводите на въззивника за порочност на атакувания първоинстанционен съдебен акт.


Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публичното съдебно заседание на трети юни две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:
БОЯН БАЛЕВСКИ, ПЕТЯ ХОРОЗОВА

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

при секретаря Силвиана Шишкова изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 488/2019 година

Производството е по чл.290 ГПК.

История на спора

Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Г., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 276 от 15.10.2018 г. по т.д. № 373/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив, трети търговски състав, с което е потвърдено решение № 263 от 11.05.2018 г. по т.д. № 189/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив за отхвърляне на предявените срещу „Дженерали застраховане“ АД искове за заплащане на сумата от 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на настъпило ПТП на 06.08.2015 г., в [населено място], ведно със законната лихва от увреждането и за заплащане на сумата 698.88 лв. – обезщетение за имуществени вреди, подробно индивидуализирани.

Касационен въпрос

С определение № 669 от 22.11.2019 г. настоящият съдебен състав е допуснал касационно обжалване на решението в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в частта относно неимуществените вреди, по конкретизиран процесуалноправен въпрос: за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата и да обсъди доводите и възраженията на страните, въз основа на които да изведе собствени фактически и правни изводи по спорното материално право.

С посоченото определение, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, е оставена без разглеждане депозираната касационна жалба срещу въззивното решение в частта относно имуществените вреди и то е влязло в сила.

В касационната жалба се поддържат доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Оспорват се изведените от решаващия съд изводи за липса на нарушения, от страна на водача на специализирания автомобил, на правилата за движение по пътищата, т.к. е управлявал със съобразена скорост и нито е можел, нито е бил длъжен разумно да предположи, че задминаваният автобус вдясно е спрял за осигуряване на предимство на преминаващ пешеходец. Касационната жалбоподателка сочи, че така изразеното становище е основано само на част от доказателствата по делото, без отчитане на противоречията между тях. Изтъква, че не се касае за безусловно дерогиране на задължението на водача на превозно средство със специален режим на движение да опазва останалите участници в движението. Освен това, счита за приложими разпоредбите на чл. 119 ЗДвП, ал.1 и ал.2 и чл.91, ал.1 и ал.4 ППЗДвП, както и за липса на изключенията по чл.92, ал.1 ЗДвП, разрешаващи на такъв водач да не се съобразява с правилата за движение при предприемане на маневра „заобикаляне на спряло МПС” пред пешеходна пътека. Твърди се още, че апелативният съд не е съобразил и специалната норма в чл.92, ал.2 ЗДвП, според която, водачите на МПС със специален режим на движение не са освободени от задължението да управляват по безопасен начин, преценена с оглед на конкретния механизъм на ПТП, установен от приетите автотехнически експертизи. По съображения в жалбата, поддържани в публичното съдебно заседание на 03.06.2020 г., се иска касиране на атакувания съдебен акт и постановяване на ново решение, с което да се уважат предявените искове, с присъждане на разноски.

Ответното дружество – „Дженерали застраховане“ АД, чрез процесуален пълномощник, поддържа доводи за законосъобразност и обоснованост на въззивното решение, въз основа на доводи в постъпил писмен отговор.

Мотиви

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, и след проверка по реда на чл.290, ал.2 ГПК относно правилността на обжалвания съдебен акт, приема следното:

За да постанови атакуваното решение, въззивният съдебен състав на Апелативен съд – Пловдив е приел за установено, че на 06.08.2015 г. е настъпило пътно – транспортно произшествие, участник в което е бил водач на автомобил със специален режим на движение – линейка, с редовно сключена с ответното застрахователно дружество застраховка „Гражданска отговорност”. Въз основа на приетите в първоинстанционното производство автотехническите експертизи, изготвени от инж.И. Д. и инж. А. А., както и възприемайки показанията на водача на линейката, въззивният състав е формирал фактически изводи относно механизма на произшествието: линейката, която е превозвала пострадало дете, се е движила по изключително натоварена и тясна улица в [населено място], с включена сирена и предупредителни светлини, като останалите участници в движението – в лентата пред линейката, спрели, за да я пропуснат, спрели и насрещно движещите се превозни средства, за да може линейката да изпревари спрелите пред нея автомобили; при изпреварване на колоната спрели автомобили вдясно и в момента, в който линейката изпреварвала спрял, непосредствено преди намираща се там пешеходна пътека, автобус, ищцата се затичала пред автобуса, за да премине на отсрещния тротоар, от дясно на ляво по пътя на линейката; линейката, навлизайки в зоната на пешеходната пътека се е движила със скорост 27-32 км/ч , като водачът й не могъл да види изведнъж появилата се вдясно от него пешеходка; последната не е могла да реагира и се ударила в зоната между десния преден калник и дясната предна врата на линейката; водачът на линейката е видял пешеходката непосредствено преди удара и незабавно отбил в ляво, но не е могъл да предотврати страничния удар, в резултат на който са причинени увреждания, чието обезщетяване е предмет на иска за неимуществени вреди.

Решаващият състав е възприел изцяло изводите на първата инстанция, че застрахованият водач на линейката не е виновен за получените от ищцата увреждания и липсват данни за несъобразяване на неговото поведение с изискването по чл.92, ал.2 ЗДвП. Позовал се е на експертните становища, според които, водачът на линейката не е имал техническа възможност да избегне произшествието, като това би могло да стане само при скорост на линейката не повече от 23.84 км/ч. Прието е, че нито конкретната пътна обстановка, нито поводът за движение на линейката, са предпоставяли придвижването й да става толкова неадекватно бавно. Съдът е счел, че стоящите вляво пешеходци са чакали точно преминаването на линейката, а водачът на специализирания автомобил не е бил длъжен разумно да предположи, че задминаваният автобус вдясно е спрял за осигуряване на предимство на преминаващ пешеходец, който се е затичал и се е ударил в дясната предна част на линейката.

С оглед липсата на виновно противоправно поведение на водача на линейката, което да е в пряка причинна връзка с получените от ищцата увреждания, е изведен извод за липса на предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя по предявения иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./.

Решението е валидно и процесуално допустимо, но е частично неправилно.

По процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване е налице константна практика на ВКС, обективирана не само в решенията, послужили като основание за достъп до касационен контрол – решение по гр.д. № 6369/2014 г., IV г.о и решение по гр.д. № 756/2010 г., I г.о., но и в множество други съдебни актове, надлежно публикувани. Според последователно прилаганата практика за обективност и мотивираност на съдебния акт съгласно изискванията на чл.236, ал.2 ГПК, мотивите следва да съдържат изложение на приетата за установена фактическа обстановка въз основа на цялостна преценка на релевантните факти и доказателства, обсъждане на доводите и възраженията на страните, на които следва да се даде отговор. Според разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция, поради което съдът следва да формира собствени фактически и правни изводи по спорното материално право. Мотивите трябва да съдържат и конкретни отговори по оплакванията и доводите на въззивника за порочност на атакувания първоинстанционен съдебен акт.

По основателността

Атакуваното въззивно решение е процесуално незаконосъобразно, т.к. при постановяването му съдебният състав не е съобразил в пълнота императивната разпоредба на чл.236, ал.2 ГПК. В съобразителната част към решението не е обективирана извършената от съда преценка на доказателствата по спора относно механизма на произшествието, а показанията на св. Р. Б. – водач на линейката, не са обсъдени наред с останалите доказателства, съобразно изискването на чл.172 ГПК. Апелативният съд не е отчел липсата на обективни данни за наличие на спрели пешеходци от ляво на платното, преди пешеходната пътека, които да са чакали точно преминаването на линейката, както и за наличие на светофарна уредба на мястото на ПТП, в какъвто смисъл са единствено показанията на св.Б.. Липсва пряк отговор и на подробно развитите във въззивната жалба оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на постановеното от ОС-Пловдив отхвърлително решение. Решаващият съд не е изразил становище относно приложимостта на конкретни разпоредби на ЗДвП – чл. 92, ал. 1, т. 1 ЗДвП, чл.115, ал.2 ЗДвП и чл.119 ЗДвП, ал.1 и ал.2, нито е обсъдил поддържаните в тази връзка доводи на жалбоподателката. Посочените пропуски са довели до необоснованост на съдебния акт.

Решението е постановено и в противоречие с материалния закон. При извеждане на крайния извод за липса на виновно поведение на водача на линейката за настъпване на получените от ищцата увреждания, както и за липсата на такова противоправно негово поведение, което да е в причинна връзка с получените вследствие на инцидента увреждания, съдът не е съобразил в пълнота конкретната усложнена пътна обстановка с оглед преминаването на ленейката покрай спрял, непосредствено преди пешеходната пътека, автобус, препятствал видимостта на водача вдясно. В случая, при ограничаване на видимостта към дясната лента за движение, съответно към тази част на пешеходната пътека, водачът на МПС е следвало при приближаване на пешеходната пътека да съобрази скоростта си на движение със зоната на видимост. Независимо от липсата на задължение да спре преди пешеходната пътека, водачът на МПС със специален режим на движение е следвало да намали скоростта достатъчно, за да извърши безопасно преминаване през този пътен участък. Регламентираното в чл. 92, ал. 1, т. 1 ЗДвП предимство на водача на МПС, ползващо специален режим на движение, не е безусловно, а то е предпоставено от задължението за управление по безопасен начин. Последното е изрично регламентирано не само в предходно цитираната разпоредба, но и в ал.2 на чл.92 ЗДвП. Появата на пешеходец на пешеходната пътека, макар и извън зоната на видимост на водача на линейката, не е непредвидимо препятствие, т.к. не може да се предполага, че всички останали участници в движението, вкл. пешеходците, са възприели и са могли да възприемат светлинната и звукова сигнализация, чието ползване в случая е безспорно установено.

Предвид горното, изводът на апелативния съд за липса на виновно поведение на водача на линейката, е неправилен.

Травматичните увреждания на ищцата /сега касационна жалбоподателка/, получени в резултат на настъпил удар в предната дясна част на линейката, са установени от медицинската документация по делото и от приетите медицински експертизи. Те се изразяват в следното: контузия на главата; мозъчно сътресение, навяхване в областта на шията; фрактура на VII ребро вляво, фрактура на предния ръб на горната повърхност на тялото на прешлен Л2. Увредите са довели до болки и страдания за период от около два месеца, след проведено едноседмично болнично лечение, като в рамките на така предписания оздравителен период пострадалата е носила имобилизираща шийна яка и лумбален корсет. Необходимостта от използване на тези имобилизиращи средства е довело до значителни неудобства и стрес за пострадалата. Установеният от разпитаните свидетели Г. и П. продължителен период, през който Д. Г. е била само на постелен режим, свързан със значителен дискомфорт и непосредствена, ежедневна необходимост от чужда помощ в бита, не съответства на останалите данни по делото, вкл. и на СМЕ. Според вещите лица: д-р С., д-р А. и д-р М., оздравителните процеси на получените в резултат на произшествието травми са приключили. Извън настоящото производство са данните за налични преди ПТП заболявания и увреждания на ищцата.

При съобразяване на характера на уврежданията, интензитета и продължителността на болките и страданията на ищцата, както и обществено-икономическите условия към момента на ПТП, настоящият съдебен състав намира, че справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение следва да е в размер на 50 000 лв.

За основателно обаче следва да се счете евентуалното възражение на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата. Последната е предприела пресичане на пътното платно, независимо от задължението за съобразяване със звуковата и светлинна сигнализация на приближаващо МПС със специален режим на движение. Ищцата, в качеството си на пешеходка, не е изпълнила задължението за незабавно освобождаване на платното за движение при подаване на сигнал от МПС със специален режим на движение, при разрешено пресичане едва след преминаване на сигнализиращото МПС /чл. 115, ал. 2 ЗДвП, изр.1 и 2/. Предвид последните посочени законови разпоредби, за неприложими следва да се счетат нормите в чл.119 ЗДвП, ал.1 и ал.2, даващи предимство на стъпилите на пешеходна пътека или преминаващи по нея пешеходци. От съществено значение е обстоятелството, че ищцата не е възприела звуковия сигнал на линейката поради това, че в момента не е носила предписан й от здравните органи слухов апарат. В този смисъл са нейните признания, обективирани в разпитен протокол в досъдебното производство. Това е допринесло в много голяма степен за несвоевременно възприемане на звуковия сигнал на медицинския автомобил и съответно – за неизпълнение на задължението на пешеходката да му осигури предимство, след което да предприеме разрешено пресичане на пътното платно. С оглед на конкретните обстоятелства, приносът на пострадалата за настъпилите увреждания следва да се определи на 90%. При отчитане на този процент на съпричиняване, дължимото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 5 000 лева, ведно със законната лихва от произшествието.

Като неоснователни следва да се преценят доводите на касационната жалбоподателка във връзка с новата ал.5 на чл.119 ЗДвП, предвиждаща невъзможност пешеходецът да се счита за съпричинител за настъпване на ПТП на маркирана пешеходна пътека, когато водачът на МПС е превишил максимално разрешената скорост за движение, или е нарушил друго правило от ЗДвП, имащо отношение към произшествието. Този извод произтича не само от действието на материалноправните норми по време, но и с оглед законово регламентираното предимство на МПС със специален режим на движение.

Предвид изложеното и с оглед правомощията на касационната инстанция по чл.293, ал.2 ГПК, обжалваното въззивно решение следва да се отмени в частта за отхвърляне на иска по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 5 000 лв. до 30 000 лв., като на ищцата се присъди сумата 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от увреждането – 06.08.2015 г. до окончателното им изплащане. Въззивното решение следва да се отмени и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане в полза на ответника разноски за разликата над 400 лв. до 480 лева, както и в частта, с която на ответника е присъдено юрисконсултско възнаграждение за разликата над 250 лв. до 300 лв. Размерът на последното е в рамките на предвиденото в чл. 25, ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ и определянето му не е в зависимост от фактическата и правна сложност на делото.

В останалата обжалвана част – за разликата над 5 000 лв. до 30000 лв. отхвърлителното въззивно решение следва да се остави в сила.

Съобразно съотношението между уважена и отхвърлена част от иска, ответникът дължи възнаграждение в полза на пълномощника на жалбоподателката адвокат Г. В. Ч., определено по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв., вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ, в общ размер на 880 лв. за първоинстанционното и въззивно производство, а за касационното производство разноски по този ред следва да се присъдят в полза на адв. А. В. С. в размер на 440 лева.

На основание чл.78, ал.6 ГПК ответното застрахователно дружество следва да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на ВКС, държавна такса за инстанционното разглеждане на делото в размер на 400 лева.

Диспозитив

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 276 от 15.10.2018 г. по т.д. № 373/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив, трети търговски състав, в частта, с която е потвърдено решение № 263 от 11.05.2018 г. по т.д. № 189/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив за отхвърляне на предявените от Д. Г. Г. срещу „Дженерали застраховане“ АД искове за заплащане на сумата от 5 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на настъпило ПТП на 06.08.2015 г. в [населено място], ведно със законната лихва от увреждането, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за присъдени в полза на ответника разноски в размер над 400 лв. до 480 лева и в частта за присъдени за въззивното производство разноски на ответника – за разликата над 250 лв. до 300 лева, вместо което постановява:

ОСЪЖДА „Дженерали застраховане“ АД да заплати на Д. Г. Г. сумата 5 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на ПТП, настъпило на 06.08.2015 г., на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, ведно със законната лихва от 06.08.2015 г. до окончателно погасяване на задължението.

ОСЪЖДА „Дженерали застраховане“ АД да заплати в полза на адвокат Г. В. Ч., АК-Пловдив, адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и въззивно производство в общ размер на 880 лева, на основание чл.38, ал.2 ЗАдв., а в полза на адвокат А. В. С. – възнаграждение за касационното производство в размер на 440 лева.

ОСЪЖДА „Дженерали застраховане“ АД да заплати в полза на Върховен касационен съд сумата 400 лв. държавна такса.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 276 от 15.10.2018 г. по т.д. № 373/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив, трети търговски състав в останалата обжалвана част.

Решението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерии.

Цитирани норми