Решение №47/27.07.2020 по дело №4194/2019

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпрос

Как се определя основанието, поради което е прекратено с постановление досъдебно производство и при посочени едновременно две основания: изтекла давност за наказателно преследване и недоказаност на обвинението, държавата отговаря ли по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ?

Отговор

Не е възможно едновременно прекратяване на наказателно производство по чл. 243, ал. 1 НПК, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК и чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК. Волята на прокурора следва да се установи от съдържанието на изложените фактически и правни съображения и крайният извод за основанието, поради което постановява крайния резултат. В хипотеза на чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК се ангажира отговорността на прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предл. 3 и е без значение, че наказателното производство е продължило след изтичане на срока по чл. 81 НПК.


Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ:
БОЯН ЦОНЕВ, ЛЮБКА АНДОНОВА

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 4194/2019 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

История на спора

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Т.Г. И., чрез адв. В. П., срещу въззивно решение № 133/19.06.2019 г., постановено от Окръжен съд – Габрово по в.гр.д. № 128/2019 г.

Касационен въпрос

Касационното обжалване е допуснато с по следния въпрос: как се определя основанието, поради което е прекратено с постановление досъдебно производство и при посочени едновременно две основания: изтекла давност за наказателно преследване и недоказаност на обвинението, държавата отговаря ли по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

Мотиви

Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение:

Всяко постановление на прокурор и разследващ орган в досъдебното производство задължително съдържа мотиви и диспозитив (чл. 199, ал. 2 НПК, съответно чл. 180 НПК, в сила от 1.03.1975, отм.) В диспозитива на постановлението, с което прокурорът прекратява досъдебното производство, трябва да е индивидуализирано самото производство, субектът (обвиняем) и престъпния състав. Възможно е, но не е задължително и посочване на правното основание (процесуалноправната норма) за прекратяването. В мотивите, в крайния извод за наличие на основание за прекратяване на наказателното производство, то трябва точно и недвусмислено да бъде изяснено – с цитиране на законова разпоредба или словесно, като е невъзможно прекратяването да е извършено на повече от една от възможните хипотези по чл. 243, ал. 1 НПК, с оглед на различните последици (извън самото прекратяване на производството) и правни възможности. Този краен извод, съставляващ основание, поради което се прекратява наказателното производство, следва да е логична последица от изложени в мотивите фактическите и правни съображения. Посочване и на други възможни основания за прекратяване на досъдебното производство, които са странични, изолирани от съществените фактически изводи и правни доводи, намиращи се в единство с крайното заключение, нямат индивидуализиращо значение за направеното волеизявление по чл. 245, ал. 1 НПК (аналогичен на чл. 237, ал. 1 НПК, в сила от 1.03.1975, отм.). Допуснати явни фактически грешки се коригират от съда при обжалване по реда на чл. 243 НПК, а когато постановлението не е обжалвано – от горестоящия прокурор по реда на чл. 243, ал. 10 НПК. Извън така посочения и изрично регламентиран от законодателя ред, недопустимо е инцидентно, във връзка с други процедури и съдебни производства, Прокуратурата на РБ да прави изявления, с които да „поправя“ явни фактически грешки в акта по чл. 199 НПК, постановен по реда на чл. 243, ал. 1 НПК. Подобно правомощие няма и съдът по спор с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – било служебно или по довод на страните. Обратното би противоречало на основен принцип в НПК – гарантираното право на защита на законните права и интересите на обвиняемия, пострадалия и на другите участници в процеса, а още и на правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6 КЗПЧОС.

Невъзможно е прокурорът да прекрати наказателното производство едновременно поради изтекла давност за наказателно преследване и недоказаност на обвинението, защото предпоставките са различни, както и възможните последици. Подобен подход би съставлявал и явна злоупотреба с право, създаващ условия за заблуда и препятстващ обвиняемия, пострадалия и другите участници, да се възползват от гарантирани им от закона правни възможности за защита на законни права и интереси. Прокурорът е държавният орган, който проверява съставлява ли деянието престъпление и правилна ли е квалификацията, има ли основание за прекратяване, спиране или разделяне на наказателното производство, събрани ли са доказателствата по делото необходими за разкриване на обективната истина, подкрепя ли се обвинението от доказателствата по делото и пр. Когато намери че обвинението е доказано, прокурорът съставя обвинителен акт; обвиняемият се счита за невинен до завършване на наказателното производство с влязла в сила присъда, с която се установява противното, той не е длъжен да доказва, че е невинен. Когато прокурорът приеме, че деянието не е извършено или не съставлява престъпление (чл. 243, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК), или че не е доказано (чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК), прекратява наказателното производство. В последната хипотеза преценката е фактическа; деянието е съставомерно, но основанието за прекратяване е необоснованост на валидно повдигнато и предявено обвинение, което не е подкрепено от събраните по делото доказателства. Обвиняемият няма интерес от обжалване на постановление по чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК по реда на чл. 243, ал. 3 НПК, с оглед възможна защита по ЗОДОВ – както изрично е разяснено в ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС – законодателят е приел, че в този случай действията на прокуратурата и разследващите органи са незаконни, поради което обвиняемият има право да бъде овъзмезден за причинените му имуществени и неимуществени вреди, причинени му от това. Не е предвидена и възможност за отмяна на прокурорско постановление за прекратяване на наказателно производство поради недоказаност на обвинението, по реда на чл. 243, ал. 10 НПК.

Хипотезата на чл. 243, ал. 1 НПК, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК има различно основание и последици. При погасяване на наказателното преследване поради изтекла давност, държавата губи своето право да го осъществи – налице е законна пречка за образуване на наказателно производство, а когато такова е образувано и в процеса на неговото осъществяване настъпи погасяването, държавата губи правото си да го продължи. Деецът не носи наказателна отговорност, защото тя е погасена и в този случай прокурорът не се занимава с това събраните доказателства достатъчни ли са за повдигане на обосновано обвинение. Поради това, само процесуалните действия на прокурор, който образува наказателно производство при вече изтекла давност, са незаконни и подлежат на обезщетяване по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Когато давността изтича при вече образувано наказателно производство, извършените дотогава действия не са незаконни и в този случай, както е разяснено в т. 8 от ТР 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, няма основания за ангажиране отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Обвиняемият има правен интерес да обжалва постановление за прекратяване на наказателно производство по чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК, като твърди, че основанието е друго (напр. несъставомерност на деянието – чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, предл. 2. Отделно, има правната възможност да поиска продължаване на наказателното производство, като интересът му е оправдателна присъда. Последното има значение, както за неговото достойнство и обществен имидж, така е и основание за обезщетяване по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предл. 1.

В заключение не е възможно едновременно прекратяване на наказателно производство по чл. 243, ал. 1 НПК, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК и чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК. Волята на прокурора следва да се установи от съдържанието на изложените фактически и правни съображения и крайният извод за основанието, поради което постановява крайния резултат. В хипотеза на чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК се ангажира отговорността на прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предл. 3 и е без значение, че наказателното производство е продължило след изтичане на срока по чл. 81 НПК.

По основателността

По касационните оплаквания:

Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Ответникът по касация Прокуратурата на Република България изразява становище с отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК, както и в съдебно заседание, че жалбата е неоснователна.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният съд, като потвърдил решенето на първостепенния Районен съд – Габрово, е отхвърлил иска на Т. Г. И. срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за причинени й неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предл. 3.

За да се произнесе, съдът установил, че с постановление от 28.03.2002 г. Т. Г. И. е привлечена като обвиняема за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК – за това, че с цел да набави за себе си имотна облага, е възбудила и поддържала у Р. П. П. заблуждение и с това е причинила другиму вреда. С постановление на РП – П. от 02. 02. 2016 г. наказателното производство е прекратено. Съдът намерил, че в съдържателната част от акта по чл. 243, ал. 1 НПК прокурорът е изложил мотиви относно липсата на събрани достатъчно доказателства, които да сочат категорично и безсъмнено, че И. е извършила престъпление по чл. 209, ал. 1 НК. Също така, прокурорът посочил, че е изтекла и абсолютната давност по чл. 81, ал. 3 НК, поради което е невъзможно да бъдат изяснени всички факти и обстоятелства, респективно да се съберат достатъчно доказателства в подкрепа на обвинението, и е прекратил производството на осн. чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК. И. не е обжалвала постановлението и не е поискала наказателното производство да продължи по реда на чл. 21, ал. 2 НПК, вр. чл. 21, т. 2 и 3 НПК и чл. 288 НПК, с цел постановяване на оправдателна присъда, поради което, като се е позовал на разясненията в т. 8 на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК, въззивният съд приел, че държавата не може да бъде ангажирана с отговорност по ЗОДОВ.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

Основателни са оплакванията за необоснованост в извода на въззивния съд относно основанието, поради което е прекратено наказателното производство. По въпроса, допуснат до касационно обжалване се е произнесъл и в нарушение с разясненията, дадени по реда на чл. 290 ГПК от състава на Върховния касационен съд, което е в противоречие с материалния закон – чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предл. 3.

Обжалваното решение се явява неправилно и като такова следва да бъде касирано, а спорът разрешен по същество.

Видно от съдържанието на постановление на РП – П. от 02. 02. 2016 г., с което образуваното против Т. И. наказателното производство е прекратено, прокурорът подробно е описал за какво престъпление е повдигнато обвинението, какво е установено до момента и на базата на какви доказателства. След което е направен извод, че по делото не са събрани доказателства, които да сочат категорично и безсъмнено, че е било извършено от обвиняемата И. престъпление по чл. 209, ал. НК. Следват правни доводи относно фактическият състав на престъпното деяние и съображения, че няма събрани доказателства обвиняемата да е извършила користна цел, както и да се установят уговорки и поетите задължения. Посочено е, че гласните доказателства, събрани по делото, са противоречиви и неясни. Невъзможно е да се извърши очна ставка между обвиняемата и свидетелят П., а съвкупният анализ на всички доказателства не доказва по безспорен начин , че Т. И., със свои действия, е целяла да възбуди и поддържа заблуждение у свидетеля Р. П. и останалите набрани от него клиенти, с цел получаване на неследваща ѝ се имотна облага; липсват изобщо доказателства за измамлива цел. Посочено е още, че нови доказателства няма как и да се съберат от тук нататък, доколкото е изтекла и абсолютната давност по чл. 81, ал. 3 НК. След това е направен извод, с който прокурорът е приключил изложението – наказателното производство следва да се прекрати поради недоказаност, на осн. чл. 243, ал. т. 2 НПК и веднага, отново е заключил – „Поради това и на осн. чл. 199, ал. 1 и чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК“ постановява прекратяване на наказателното производство по дознание № 580/2001 г. по описа на ОД „Полиция“, отдел „ИП“ – П..

При тези данни, ясно е, че волята на прокурора е да прекрати наказателното производство поради това, че обвинението не е доказано, на осн. чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК. Това е ясно и недвусмислено изразено в крайния извод, а той е логичен завършек на цялостното изложение. Посочването на факта за изтекла абсолютна погасителна давност по чл. 81, ал. 3 НПК е по-скоро като „застраховка“ за липсата на възможност да продължи издирването на нови доказателства. Както стана ясно и в отговора на въпроса по реда на чл. 290 ГПК, невъзможно е да се прекрати наказателно производство едновременно на две основания, като за волята на прокурора следва да се съди от недвусмислено избраната причина, посочена в заключението, съставляващ краен извод.

При така установеното, налице е хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, както е разяснено и в т. 7 ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС.

Досъдебното производство е образувано с постановление от 28.03.2002 г. за това, че Т. И., през месец октомври 2000 г., в гр Габрово, при условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си имотна облага, е възбудила и в периода до 30.05.2001 г., в [населено място], е поддържала у Р. П. П., и в периода 13.02.2001 г. – 30.05.2001 г. – у И. В. В., у С. К. П., у Д. К. В., у К. Г. Е., у М. Т. Б., у Д. К. К., у И. Б. Б., у Б. С. К., у М. И. К., у М. Н. З., у Ч. Й. Д., у Г. К. К., у Н. Й. П., у Т. П. Х., заблуждение, и с това и им причинила имуществена вреда, с общ размер 9 418,50 лв. С Р. П. П. е имала и граждански спор за сумата от 2100 щ.д., като с решение от 09.04.2002 г. искът на П. е отхвърлен, като заявен на осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД.

Престъплението, за което е повдигнато обвинение е тежко по см. чл. 93, т. 7 НК. Производството е продължило повече от 13 години. На Т. И. са наложени мерки за процесуална принуда – гаранция (на 15.01.2004 г.) и забрана за напускане пределите на РБ (на 22.01.2004 г.), отменени с прокурорско постановление от 16.04.2007 г. Т. И. е била на 58 г., когато е привлечена като обвиняем и на 72 г. при прекратяване на наказателното производство.

Същата е била осъждана с присъда № 9767/01.07.1997 г. от РС за извършено престъпление „присвояване“ по чл. 201 НКчл. 205 НК, като ѝ е наложено наказание глоба в размер на 10 000 лв.

Т. И. се установила в Италия, като по данни от дознанието, получила италианско гражданство. Според сина ѝ М. И., напуснала България още през 2003-2004 г. Според данните по наказателното производство, не е била откривана на адрес, с обяснения от домашните, че е в Италия – със сигурност след април 2007 г. до датата на прекратяване на наказателното производство.

От показанията на свидетеля М. И. И., син на ищцата, чиито показания съдът цени при условията на чл. 172 ГПК, майка му тежко приела повдигането на обвинение за извършено от нея престъпление. Според свидетеля, тя не се разбирала със съпруга си, като счита, че причината за това било образуваното наказателно производство. В същото време посочва, че отношенията между съпрузите били изключително обтегнати. Твърди, че майката заминала да работи в Италия поради разногласията с бащата, като трудно понасяла раздялата със сина си, а той бил изцяло отгледан от бащата. Полиция идвала в дома „по различни поводи“, но след това уточнява, че не е бил свидетел на търсене и призоваване на адреса по местоживеене. Няма впечатления за живота ѝ в Италия, твърди, че се е връщала няколко пъти в България. По телефона питала сина си дали има информация относно наказателното производство. Той бил свидетел на няколко припадъка, като счита, че се дължат на обвинението в извършване на престъпление.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че на ищцата са причинени неимуществени вреди, резултат от привличането ѝ като обвиняем. Техният размер следва да се определи по правилата на чл. 52 ЗЗД – по справедливост, въз основа на обективно настъпили и установени по делото обстоятелства, които по това дело носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на И..

Съдът намира, че Т. И. е изпитвала чувство на несигурност и страх от изхода на производството – наличието на подобни неблагоприятни изживявания са обичаен резултат при обвиняване в извършване на престъпление. Съдът кредитира показанията и на свидетеля М. И., относно проявите у ищцата на притеснение и несигурност, както и, че те са резултат на незаконното обвинение и последвалия наказателен процес. В същото време не приема за установено, че по повод повдигнатото обвинение е имала и здравословни проблеми, че е развалила отношенията със съпруга и това е станало причина за напускане на страната. Такива вреди не се и твърдят в исковата молба, така, че са и извън предмета на спора. Не се установява намерение у И. да напусне страната, възпрепятствано от наказателното производство, както и наложените мерки за принуда. Тъгуването по сина се дължи на неин личен избор да напусне страната и редките завръщания.

Чувство на несигурност и притеснение през периода Т. И. е изпитвала още и поради финансови претенции на трети лица, като с едно от тях е имала и спор, разгледан от граждански съд.

Не се установява самият факт на повдигнато обвинение в извършване на престъпление да е станало достояние на съседи, близки и познати, а любопитството и промененото отношение на съседите, предвид посещения от полицаи, не е възприето от ищцата И.; негативните емоции са на сина М. И..

Производството е приключило в досъдебна фаза, като процесуалноследствените действия, извършени с участието на ищцата, са малоборойни и то само за периода до напускането на страната.

Наказателното преследване е продължило извън разумния срок, за което И. не е допринесла с действията си, като в по-голяма част от времето органите на разследването и прокуратурата са бездействали.

Данните за предишно осъждане (икономическо) е обстоятелство, имащо отношение към личността на ищцата, която, ведно с начина на живот, интереси и среда, обуславят и интензитета на усещането за накърненото лично достойнство и чувство за справедливост – не е все едно дали обвиняемият вече има предишен опит и е бил признат за виновен в извършване на престъпление от съд.

Във всички случаи на приложение на чл. 52 ЗЗД, не само по искове с правно осн. чл. 2 ЗОДОВ, за база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди, служат стандарта на живот в страната, който не е висок.

При така изложеното, съставът на Върховния касационен съд намира, че справедливият размер на обезщетението, което държавата дължи на ищцата Т. И., е в размер на 5000 лв.

Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което съдът съобразява и формираната съдебната практика в сходни хипотези, както и забраната по чл. 51 ЗЗД размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Следва да се отчете и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното.

По изложените съображения, решението в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предл. 3 е отхвърлен до размера на 5 000 лв. следва да бъде отменено и по реда на чл.293, ал.2 ГПК бъде постановено ново от състава на ВКС, като искът бъде уважен за посочената сума.

Основателна е и претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение в размер на законна лихва върху главницата от 5 000 лв., считано от 04.02.3016 г. до окончателното издължаване.

Ищцата има право на съдебноделоводни разноски – изцяло внесената държавна такса по делото във всички инстанции в размер общо на 53 лв. и заплатеното адвокатски възнаграждение съразмерно уважената част от иска – 1 600 лв. Прокуратурата следва да заплати на Т. И. общо сумата 1653 лв., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.

Диспозитив

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 133/19.06.2019 г., постановено от Окръжен съд – Габрово по в.гр.д. № 128/2019 г. в частта, с която исковете, предявени от Т.Г. И. против Прокуратурата на Република България са отхвърлени – по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ до размера на 5000 лв.; по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за компенсаторната лихвата върху главницата от 5000 лв., считано от 04.02.2016 г. до окончателното издължаване

и вместо това ПОСТАНОВИ

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Т. Г. И. ЕГН [ЕГН], постоянен адрес [населено място], [улица]29обезщетение за причинените ѝ неимуществени вреди от повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 209, ал. 1 НК, на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ , предл. 3, в размер на 5000 лв. и обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху главницата, считано от 04.02.2016 г. до окончателното издължаване.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 133/19.06.2019 г., постановено от Окръжен съд – Габрово по в.гр.д. № 128/2019 г. в останалата част.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Т. Г. И. сумата в размер на 1653 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени по делото във всички инстанции.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий.

Цитирани норми