Определение №445/23.11.2020 по дело №2442/2020

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпрос

За проверка на извода на въззивния съд, че иск по чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД за нищожност на прехвърлителна сделка с предмет вещно право върху недвижим имот е допустим и може да бъде уважен само по отношение на идеална част от този имот, доколкото само за нея ищецът има правен интерес от предявения иск.


Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември две хиляди и двадесета година в състав:

Председател:
МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове:
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА, ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 2442 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Производството е по чл. 288 ГПК.

История на спора

С решение № 1342 от 20.11.2019 г. по в. гр. д. № 2280/2019 г. на Пловдивския окръжен съд е обезсилено решението по гр. д. № 4445/2018 г. на Пловдивския районен съд, в частта, в която по иска на „Палас“ ЕООД против И. Г. Ж. и „Акрабов“ ЕООД е обявен за нищожен поради невъзможен предмет на осн. чл. 26, ал. 2 ЗЗД договорът за покупко-продажба на над 33/326 ид. ч. от право на строеж на паркомясто № 3, с площ от 15, 83 кв. м., предвидено за изграждане съгласно одобрен архитектурен проект в имот с идентификатор ………. по кадастралната карта на [населено място], представляващо УПИ ………….. от кв. … по регулационния план на [населено място], „Б. з.“ от 1995 г., който договор е обективиран в нотариален акт № …, том …, рег. № ……., дело № …/2006 г. на нотариус Л. Т. между „Акрабов“ ЕООД и И. Г. Ж. и е прекратено производството по този иск. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му част, с която искът за нищожност на описаната покупко-продажба е бил уважен за 33/326 ид. части от описания имот, както и в частта, с която е бил уважен предявеният от „Палас“ ЕООД против И. Г. Ж. иск по чл.109 ЗС за преустановяване неоснователните действия на ответницата по отношение на собствения на ищеца имот – 33/326 ид. ч. от ПИ с идентификатор ………. по КККР на [населено място], като преустанови влизането в имота и паркирането на автомобил в него.

Мотиви

Предмет на делото са два иска: иск на „Палас“ ЕООД против И. Г. Ж. и „Акрабов“ ЕООД по чл. 26, ал. 2 ЗЗД за обявяване нищожност на сключен между ответниците договор за покупко-продажба на право на строеж на паркомясто и иск по чл.109 ЗС на „Палас“ ЕООД против И. Г. Ж. за осъждане на ответницата да преустанови паркирането на автомобил върху същото паркомясто. Първата инстанция е уважила и двата иска.

За да обезсили частично първоинстанционното решение по иска за нищожност и да прекрати производството по делото в тази част, въззивният съд е приел, че ищецът е собственик не на цялото дворно място, в което се намира процесното паркомясто, а само на 33/326 ид. ч. от него. Само за тези идеални части ищецът има правен интерес от иска и той правилно е уважен. За разликата над посочените идеални части ищецът предявява чужди права пред съд и затова искът в тази част е недопустим, съответно – частично недопустимо е и решението на първата инстанция.

Прието е, че предмет на атакувания договор за покупко-продажба е право на строеж за паркомясто. След преглед на законодателната уредба – чл.110, ал.1 ЗС; чл.23 ЗКИР, чл.43 ЗУТ /редакция преди и след 2012 г./ и новата ал.4 на чл.37 ЗУТ от 2015 г., съдът е достигнал до извод, че законодателят не е предвидил паркомястото да бъде самостоятелен обект на собственост. Без значение по делото са техническите експертизи, които установяват, че паркомястото съществува в инвестиционния проект на сградата. Паркомястото не е вещ по смисъла на ЗС, а представлява условно обособена част от повърхнаст. По този начин съсобствениците на недвижими имоти /дворни места или етажи от сгради/ практически разпределят ползването им, но не стават собственици на очертаната реална част, а остават съсобственици. Паркомястото не е вещ, не може да се свои и да бъде обект на прехвърлителни сделки, съответно – не може да съществува и право на строеж за паркомясто. Договорът, с който се продава право на строеж за паркомясто, е нищожен поради липса на предмет. Съдът се е позовал и на ТР № 3/2017 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС. Приел е също, че в случая не е настъпила правна конверсия – т.е вместо право на строеж, страните да са учредили право на ползване за паркомястото. Вещно право на ползване върху правно невъзможна вещ не може да бъде учредено. Отделно от това – земята, част от която е въпросното паркомясто, има статут на обща част по смисъла на чл.38 ЗС. Право на ползване върху вещ, която е прилежаща към главна вещ, не може да бъде учредено отделно от правомощието да се ползва главната вещ. По тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение по иска по чл.26, ал.2 ЗЗД за частта, за която не го е обезсилил.

По иска с правно основание чл.109 ЗС съдът е приел, че правният интерес на ищеца произтича от притежаваните идеални части от дворното място и правомощието да ги ползва с оглед на това свое право. Ответницата паркира автомобил в дворното място, без сама да притежава право на собственост върху обект в сградата, етажна собственост, която е построена в мястото. Затова тя пречи на ищеца да осъществява своето право върху притежаваните идеални части от мястото.

Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени от „Палас“ ЕООД и И. Г. Ж..

„Палас“ ЕООД обжалва въззивното решение в частта, с която частично е обезсилено решението по иска по чл.26, ал.2 ЗЗД. Поддържа, че притежаваните от него идеални части от дворното място обуславят правния му интерес да води иск по чл.26, ал.2 ЗЗД по отношение на целия „невъзможен предмет“ – паркомясто. Противоречи на всякаква правна и житейска логика в една част невъзможният предмет да е правно „нищо“, а в останалата си част – правно „нещо“.

В изложението към жалбата се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност.

Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК жалбоподателят поставя следните въпроси: 1. В случай, че земята по силата на чл.38 ЗС е придобила статут на обща по естеството си част за етажните собственици, има ли право един от етажните собственици /допустим ли е такъв иск/ да предяви иск за нищожност на сделка с паркомясто по отношение на целия предмет на сделката и да защитава, без участието на другите етажни собственици, общите части в пълен обем, а не само до размер на притежаваните от него права върху земята; 2. Когато невъзможният предмет на сделката е паркомясто и е от такова естество, че нищожността не може да засегне само идеални части от вещното право, тъй като противоречи на правната и житейска логика предметът на сделката да е правно невъзможен само за идеални части, при все че се приема, че такъв обект на право не може да съществува съгласно закона, ограничава ли се интересът на ищеца само за неговите идеални части от земята и съответно – от общите части на етажната собственост. Към жалбата е приложено едно определение на ВКС по чл.288 ГПК, което не съставлява практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК съгласно приетото в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, както и решения на СРС и СГС, които при действащата редакция на чл.280, ал.1 ГПК не съставляват основания за допускане на касационно обжалване.

И. Г. Ж. обжалва въззивното решение в частта по иска с правно основание чл.109 ЗС.

Жалбоподателката счита, че не цялото дворно място представлява обща част по смисъла на чл.38 ЗС, а само неговата лицева част, в която е построена сградата. Вътрешната част на мястото съобразно инвестиционния проект има друго предназначение – за гаражи и места за паркиране. Съдът не обсъдил разликата в статута на двете части. Съдът не коментирал в решението си в какво точно се изразяват пречките на ищеца да ползва мястото, при положение, че още при закупуването на офис в сградата той е знаел, че вътрешната част на двора се ползва от собствениците на гаражи и паркоместа. Не ставало ясно и защо искът е насочен само срещу жалбоподателката, а не и срещу другите собственици на паркоместа. Самият ищец не притежавал право на реално ползване, определено му в рамките на придобита от него реална част върху терена. Напротив, жалбоподателката била собственик на паркомястото. Сделката, с която го е придобила, не е сделка с невъзможен предмет. Предметът на тази сделка е реално определена част от дворното място, означена по архитектурния проект като паркомясто. Самият диспозитив по чл.109 ЗС бил правно необоснован, нелогичен и практически неизпълним.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1 ГПК, т.1 и т.3 по следните въпроси: 1. В дворни места, в които съгласно одобрения проект на сградата има обособяване на площ, проектно предвидена за паркиране на автомобили /с посочено наименование „паркомясто“/, тази площ представлява ли обща част на жилищната сграда, предназначена за общо ползване, или представлява площ, която е отделена от останалата част на дворното място и е със зададено в проекта предназначение – за паркиране на автомобили от лицата, които са придобили чрез съответните сделки въпросните паркоместа; 2. За действителността на придобивни сделки с предмет паркоместа, в случай, че паркоместата са проектно предвидени;

3. Ако се приеме, че паркомястото не представлява самостоятелен обект на притежание на вещни права, то допустими ли са и могат ли да намерят приложение за случая принципите на правната конверсия.

Страните взаимно оспорват жалбите си. Отделно от това ответникът по иска с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД „Акрабов“ ООД оспорва жалбата на ищеца „Палас“ ЕООД и не възразява срещу жалбата на И. Г. Ж..

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, изхождат от надлежни страни, имат необходимото съдържание и са насочени срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Касационен въпрос

Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за проверка на извода на въззивния съд, че иск по чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД за нищожност на прехвърлителна сделка с предмет вещно право върху недвижим имот е допустим и може да бъде уважен само по отношение на идеална част от този имот, доколкото само за нея ищецът има правен интерес от предявения иск. Поради връзка между делата, касационното обжалване следва да се допусне по отношение на цялото въззивно решение, тъй като разсъжденията на ВКС ще имат за предмет иска по чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД в неговата цялост, а освен това преди да се разреши въпросът за действителността /в нейната цялост/ на оспорената сделка, от която ответницата И. Ж. черпи права, не може да се преценява изхода на делото по иска с правно основание чл.109 ЗС.

Диспозитив

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1342 от 20.11.2019 г. по в. гр. д. № 2280/2019 г. на Пловдивския окръжен съд.

Указва на всяка от страните да внесе по сметка на ВКС в едноседмичен срок от съобщението държавна такса в размер на 25 лв. и в същия срок да представят доказателства за внасяне на таксата, в противен случай жалбата ще бъде върната.

Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на таксата.

Определението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Цитирано в

  • Решение ои чл. 290 ГПК
    Решение №47/26.03.2021 по дело №2442/2020
    За проверка на извода на въззивния съд, че иск по чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД за нищожност на прехвърлителна сделка с предмет вещно право върху недвижим имот е допустим и може да бъде уважен само по отношение на идеална част от този имот, доколкото само за нея ищецът има правен интерес…

Цитирани норми и термини